Ограниченията на архивите и въпросът за изчезването
Стратиграфията на палеотунелите все още крие сериозна интелектуална мъгла. Датирането на подземни проходи е коварен процес: самата празнота не съдържа радиовъглерод. Единственият начин за определяне на възрастта е анализът на органичните утайки, блокирали входа след срутване, или оптично стимулираната луминесценция (OSL) на пясъчните зърна от последните пластове. Резултатите систематично сочат към периода между 12 000 и 100 000 години преди настоящето.
Точно тук хронологията се сблъсква с друг неудобен факт. Изчезването на тези подземи архитекти съвпада с два ключови фактора: края на последния ледников максимум и появата на първите човешки популации на континента. Находките в Археологическия парк Сиера де да Капивара показват ранно човешко присъствие, но преките доказателства за масов лов на Megatherium остават оскъдни. За разлика от северноамериканските мамути, където върховете на копчетата от тип Кловис са открити директно между прешлените, южноамериканските гигантски ленивци сякаш са се разтворили в архивното гробище на времето под натиска на комбинация от променен ландшафт и внезапен екологичен стрес.
Разглеждането на съвременните трипръсти и двупръсти ленивци като някаква „базова марка“ на вида е дълбока грешка на биологичната перспектива. Днешните обитатели на тропическите гори са просто силно специализирани, дребни оцелели от клон, който някога е доминирал южноамериканския ландшафт. Мощният захват, с който дребният ленивец се виси днес на някой клон в Амазония, не е еволюирал за мързеливо люлеене. Този мускулен механизъм е директно наследство от анатомичната машина, която някога е къртила твърд пясъчник и е пробивала километрични подземни трасета.
