Логистиката на палеонтологичния абсурд
В наука, която твърде често разчита на хипотетични реконструкции въз основа на един-единствен зъб или фрагмент от челюст, откритието в долината Ика стъпва върху тежък материален доказателствен материал: 13 прешлена, четири ребра и фрагмент от бедрена кост. Но теглото тук не е просто метафора. Всеки от откритите прешлени тежи над 100 килограма, а плътността на костната тъкан е толкова висока, че първоначално изследователският екип, воден от Марио Урбина, е имал сериозни съмнения дали не става въпрос за вкаменени стволове на дървета или чисто геоложки образования. Повдигането и транспортирането на тези фрагменти от скалистия терен на Перу е изисквало неколкогодишна теренна логистика, преди изобщо да се стигне до лабораторна анализаторска дейност.
Официалните оценки за масата на Perucetus colossus варират в широки граници – от 85 до близо 340 тона при дължина на тялото около 20 метра. Това съотношение между дължина и маса разкрива същество с пропорции, които драматично се разминават с тези на съвременните цетацеи. Докато синият кит достига своите 150-100 тона благодарение на хидродинамично, вретеновидно тяло, пригодено за бързо придвижване в открития океан, Perucetus colossus е бил бавноподвижен тумб, чиято анатомия е оптимизирана за съвсем различна физична среда.
Физика на плътността: Пахиостеосклероза в плитките води
Основният проблем пред всяка теория, опитваща се да обясни съществуването на този колос, се крие в костната му микроструктура. Анатомичните анализи показват наличието на екстремна пахиостеосклероза – състояние, при което костите са не просто увеличени по размер (пахиостоза), но и вътрешните кухини са напълно запълнени с плътна костна маса (остеосклероза). При съвременните бозайници подобна морфология се наблюдава единствено при сирените (ламантини и дюгони), които прекарват живота си в плитки крайбрежни води и се хранят с дънна вегетация.
Това изглежда логично от гледна точка на хидростатиката, но създава сериозен биомеханичен проблем. Всички известни досега базилозавриди – семейството праисторически китове, към което принадлежи новият вид – са били хищници с сравнително гъвкави тела. Плътният скелет на Perucetus е действал като котва или гравитационен баласт, компенсиращ изтласкващата сила на огромното количество подкожна мазнина и белодробен въздух. За да остане на дъното или в близост до него в плитките крайбрежни зони, без да изразходва непрекъснато мускулна енергия за плуване надолу, животното е имало нужда от точно тази мъртва маса.
Тук обаче теориите започват да скърцат. Палеонтолозите все още не разполагат с черепа на съществото, което оставя диетата му в сфера на пълна хипотетичност. Един прещракан или липсващ елемент от пъзела спира възможността за окончателни заключения. Без зъбна система или фрагменти от челюст, твърденията, че животното се е хранело с мекотели по дъното, че е било мършояд, чистещ останки от други морски обитатели, или че е разполагало с ранна форма на филтриращ апарат, остават нищо повече от работен модел с пробойни.
