Пробойната в еволюционния календар
Истинската интелектуална мъгла обаче не е в това какво е яло животното, а какво прави то в геоложкия слой на Еоцена. Досегашният научен консенсус изглеждаше подреден и подреден по учебникарски начин: китовете произлизат от четирикраки сухоземни бозайници от рода на Pakicetus преди около 50 милиона години, преминават през амфибийни форми и постепенно завземат океаните. Според тази стандартна хипотеза, истинският гигантизъм се появява едва преди около 3 милиона години – в Плиоцена и Плейстоцена – задвижван от глобалното охлаждане на океаните, промените в циркулацията на топлите и студените прагове и изобилието от крил около полюсите.
Perucetus colossus чупи този модел безжалостно. Ако измерванията и компютърните модели на перуанските, италианските и швейцарските изследователи са верни, пикът на костната и телесната маса при морските бозайници е бил достигнат с близо 35 милиона години по-рано, отколкото се смяташе за възможно. Това показва, че крайбрежните среди през Еоцена са притежавали невиждана продуктивност, способна да поддържа организъм с колосални метаболитни нужди, или че самият термин "пик на еволюцията" е просто грешка в интерпретацията на оскъдния фосилен запис, с който разполагаме.
Отказът на изследователите да приемат досегашните датировки безрезервно е здравословен. Седиментите в долината Ика са добре датирани чрез микрофосили и стратиграфски анализ, но самата биомаса и метаболитните изисквания на подобен организъм в условията на еоценския климат поставят въпроси, на които физиологията все още няма пълни отговори. Радиовъглеродният анализ е неприложим за толкова древни периоди, а изотопните анализи на зъбния емайл в случая са невъзможни поради липсата на зъби.
Призраци от сухоземния живот
Интересен детайл, потвърден от наличните фосили, е наличието на силно намалена, рудиментарна бедрена кост. Това показва, че макар Perucetus colossus да е бил напълно потопен в морския си начин на живот и физически неспособен да стъпи на сухоземна повърхност, той все още е носил анатомичния спомен за своите предци, ходили по земята. Вторичните задни крайници са били напълно функционално отделени от гръбначния стълб и вероятно са останали скрити вътре в мускулния корпус на тялото.
Както се вижда от подобни находки в архивното гробище на световната палеонтология, еволюцията рядко се движи по права линия. Тя е по-скоро поредица от експерименти с ресурси, достъпност на ниши и физични ограничения. Perucetus вероятно представлява еволюционна сляпа улица – екстремна специализация към специфични плитководни ниши, която е изчезнала веднага щом океанските нива и крайбрежните екосистеми са се променили в края на Еоцена.
Докато палеонтолозите не разкопаят допълнителни скелетни елементи или не открият втори екземпляр, който да потвърди или коригира изчисления тонаж, Perucetus colossus ще остане точно това – тежък, неудобен фактологичен крайъгълен камък, който напомня колко малко всъщност знаем за историята на живота на тази планета.
