Геоложкият материал и инженерната калкулация
Регионът на Кападокия е оформен от неколкократни вулканични изригвания в периода на Плиоцена, натрупали дебели слоеве от порест, сравнително мек туф, покрит с по-твърди базалтови и андезитови скали. От гледна точка на физико-механичните си свойства, сухият туф лесно се обработва с бронзови или железни секачи, но обработката му под земята носи специфични рискове. Опасността от срутване е изисквала изграждането на естествени опорни колони, които виждаме запазени във всички изследвани нива на Деринкую.
При изкопаването на подобен обект, според базовите изчисления на обемната маса на каппадокийския туф (средно около 1.4 до 1.8 тона на кубичен метър), за разчистването на проучените до момента нива на Деринкую е било необходимо изнасянето на десетки хиляди тонове скална маса. Този физически факт ни изправя пред първия голям логистичен проблем: изнасянето на материал през тесни, вертикални или наклонени шахти без помощта на повдигателни машини с вътрешно горене или сложни въжени системи. Изследванията на турския археолог Омер Демир през 80-те години на миналия век показват, че градът вероятно е разширяван на етапи, но логистичният отпечатък на повърхността остава трудно откриваем.
Твърди се, че част от изкопания материал е бил използван за изграждане на наземни селища и защитни стени. Поради мекотата на туфа обаче, изоставените на повърхността блокове бързо се рушат под въздействието на замръзването и влагата, ако не са защитени от външна мазилка или твърд каменен обков. Това донякъде обяснява защо на повърхността липсват монументални туфни руини. Остава обаче въпросът за неизползваемия трошляк и прах, които е трябвало да бъдат насипани в непосредствена близост.
Парадоксът на насипите и ландшафтната ерозия
При оглед на равнината около Деринкую и Каймаклъ, географският пейзаж показва наличието на няколко изолирани хълма, които се отличават от общия релеф. На около пет километра от Деринкую, както и в югозападна посока, се наблюдават възвишения, които на пръв поглед изглеждат като естествени вулканични конуси или ерозирани остатъци от по-стари скални формации. В съвременните геоложки карти на региона тези конуси се описват предимно като странични отдушници на затихнали вулканични структури.
Въпреки това съществува хипотеза, според която част от тези хълмове представляват антични насипи от изкопаването на подземията. За да се потвърди подобно твърдение, е необходим задълбочен стратиграфски и минералогичен анализ, който да сравни структурата на насипа със специфичните пластове туф от вътрешността на Деринкую. Към днешна дата в официалните публикации на Турското министерство на културата и туризма липсват данни за провеждането на мащабни сондажи в тези хълмове с цел доказване на техния изкуствен произход.
Подобна ситуация се наблюдава и при наскоро разкрития подземен комплекс под византийската крепост в Невшехир. Открит през 2013 г. при разчистване на терен за урбанистичен проект, този обект по предварителни геофизични данни (георадарни изследвания на Университета в Невшехир) заема площ от над 400 000 квадратни метра. Тук изкопаният материал вероятно е бил директно изхвърлян в близките дерета и речни корита, където водната ерозия за броени столетия е могла напълно да го отмие и размие.
