В кабинетите на европейските университети от XIX и XX век битуваше едно удобно, почти снизходително схващане: че Империята на инките — Тауантинсую — е единствената велика цивилизация в бронзовата епоха, която така и не успява да създаде класическа писменост. Докато в Месопотамия са дълбали клинопис върху глина, а в Египет са изсичали йероглифи върху гранит, тук, на четири хиляди метра надморска височина в Андите, държавата се е управлявала чрез прежди, памук и животинска козина. Романтичната визия за „неграмотната империя“ обаче започва да се разпада с всяка нова теренна експедиция, която слиза от архивите на конкистадорите и стъпва върху реалната география на терена.
Когато антроположката Сабина Хайланд от шотландския университет в Сейнт Андрюс пристига в перуанските височини, тя не търси злато или изгубени градове. Тя търси текстил. В едно изоставено от модерната логистика село, където традиционните практики на кечуа все още се предават не чрез книги, а чрез мускулна памет и физически обекти, местните жители ѝ показват нещо, което на пръв поглед изглежда като безкрайно въже — 68 метра усукана вълна от лама и алпака. За неопитното око това е етнографска аномалия; за архивиста това е информационен масив с висока плътност.
Въпросният артефакт не съдържа класическите възли, които науката нарича „кипу“ (от думата за „възел“ на кечуа). Вместо тях по дължината на нишките са поставени пискюли, изработени от опашки на лами. Физическата структура на предмета изисква сериозен ресурс: отглеждането на животните, стригането, преденето, боядисването и багренето с естествени пигменти са процеси, които в контекста на икономиката на Андите отпреди V век са коствали хиляди човекочасове. Никой не инвестира такъв обем суров труд в декоративни дрънкулки, предназначени единствено за украса.
Според доклада на Хайланд, публикуван от IFLScience, структурата на това въже носи кодирана информация за периодични високопланински експедиции. Селяните обясняват, че носенето на опашка от лама по време на преходите през стръмните, сипещи се скални масиви на Андите е имало функцията на апотропеен талисман — защита срещу падане и зли духове. След завръщането си в селото, участниците са прикрепяли тези елементи към основната нишка. Но зад този ритуален пласт се крие суров материален реализъм.
Експедициите, за които става дума, не са били с туристическа или абстрактно-религиозна цел. Те са имали една много конкретна дестинация: свещеното високопланинско езеро Пачча-коча. На тази височина, където разреденият въздух и атмосферното налягане натоварват човешкия организъм до краен предел, преходите са се правели с една основна цел — извършване на обреди за дъжд и измерване на наличните водни ресурси. Броят на прикрепените пискюли върху даден участък от въжето варира драстично. Тълкуването на изследователите сочи, че всяко отделно въже или сегмент маркира определена година.
