Това превръща 68-метровия обект не просто във възпоменателен списък, а в де факто наблюдателен и климатичен календар. Големият брой пискюли в рамките на един годишен цикъл означава висока честота на експедициите до Пачча-коча. Честите експедиции, от своя страна, са пряк индикатор за продължителни засушавания — периодите, в които населението е било принудено отново и отново да изкачва планината, за да носи дарове и да моли за валежи. Обратно, липсата или малкият брой талисмани по протежение на нишката маркира години с обилни валежи или дори катастрофални наводнения, при които достъпът до високите езера е бил физически блокиран или безпредметен.
Тук възниква очевидният проблем, с който се сблъсква всяка хипотеза за древните писмености: липсата на двуезичен текст тип „Розетски камък“. Преводът на подобни системи винаги балансира на ръба между лингвистичната логика и свръхинтерпретацията. Испанските хроники от XVI век — като тези на Педро Сиеса де Леон или Гуаман Пома де Айала — потвърждават, че кипукамайок (пазителите на възлите) са можели да четят нишките с изумителна точност, отчитайки всичко от тонажа на складираната царевица в държавните хамбари (колча) до бройката на младежите, подлежащи на ангария (мита). Но след идването на конкистадорите през 1520-те и 1530-те години, огромна част от тези архиви са унищожени като „езически атрибути“, а систематичното знание за четенето им е прекършено.
За разлика от европейската традиция, където писмеността разчита предимно на двуизмерна графика (символ върху повърхност), системата на инките е триизмерна и сетивно съчетана. Тя разчита на тактилност, посока на усукване на нишката (S-усукване или Z-усукване), цвят и дебелина. Черните нишки се свързват с хронологични дати и власт, зелените — с военни завоевания и ресурси. Ограничението от максимум девет възела на една нишка подсказва за наличието на позиционна десетична система за броене, аналогична на тази, която ползваме днес. Но когато преминем отвъд чистия математически отчет, навлизаме в сферата на мнемоничните абстракции.
Откритието на Хайланд в Перу поставя фундаментален въпрос пред съвременната климатология и история. Ако този 68-метров артефакт действително съдържа некопаеми данни за микроклиматичните промени в Андите в продължение на столетия, той се превръща в източник с по-висока плътност от дендрохронологичните изследвания или анализите на ледените ядра. Остава обаче физическата пробойна в теорията: датирането. Радиовъглеродният анализ на подобни текстилни обекти е критично сложен поради риска от замърсяване с органични съставки при продължителната им употреба и съхранение от местното население. Докато не бъде получена твърда хронологична котва чрез C-14 анализ на самата вълна, всеки опит за подреждане на тези суши в конкретни исторически векове остава в сферата на работното допускане.
Въпреки това, материалната реалност е неумолима. Инките не са имали лукса да пишат поезия; те са имали задачата да изхранят десет милиона души в една от най-суровите топографски среди на планетата. И ако за това е било необходимо да се конструира 68-метров климатичен тефтер от вълна на лама, те са го направили с прагматизма на инженери, за които липсата на дъжд е означавала масов глад.
Текстът е естествено свързан с по-ранни проучвания върху икономическата инфраструктура на Тауантинсую и анализите на картофните култури в Андите.
