Митът за Свети Роман и цензурираната задна дата на хрониките
Ако разтворим житията на светците, съставени векове след реалните събития, ще открием класическия разказ за Свети Роман, епископ на Руан през VII век, който спасил града от чудовището Гаргойл (Gargouille). Според фолклора, това влечуго живеело в блатата на Сена и бълвало вода, наводнявайки реколтата и обръщайки рибарските лодки. Епископът го укротил с помощта на осъден на смърт престъпник, вързал го с епитрахила си и го завел в града, където звярът бил изгорен на клада. Главата и шията му обаче, закалени от собствения му огън и вода, останали невредими и били монтирани на градските стени като предупреждение.
Този разказ звучи красиво на хартия, но съдържа сериозни пробойни в теорията, които лъсват веднага щом се разровят църковните регистри от ранното Средновековие. В действителност, първите писмени сведения за този подвиг се появяват едва през XIV век – близо седемстотин години след смъртта на епископа. Това е класически пример за късна легитимация на една градска традиция. По това време катедралата в Руан вече има крещяща нужда от поддръжка, а култът към Свети Роман е трябвало да бъде подсилен с цел привличане на поклонници и съответно – свеж финансов ресурс за епископията. Самата дума "gargouille" произлиза от старофренския корен за гърло или хранопровод, който пък е директно заимстван от латинското "gurgulio". С други думи, народната етимология е родила чудовището, за да обясни физическото присъствие на шумящите каменни тръби, а не обратното.
Суровата физика на варовика и хоросана
За да разберем защо готическата архитектура буквално е осеяна с тези каменни чудовища, трябва да загърбим теологията и да погледнем към физическите закони и строителната химия. Средновековните майстори не са разполагали с портландцимент или полимерни хидроизолации. Те са строили с местен варовик и хоросан на основата на гасена вар. Този тип хоросан е изключително уязвим към киселинните дъждове и постоянната влага. Ако водата от огромните покриви на катедралите се стичаше директно по фасадите, тя бързо щеше да отмие свързващото вещество между каменните блокове. Резултатът щеше да бъде катастрофален за стабилността на контрафорсите, които носят цялата тежест на сводовете.
Решението е чисто гравитационно отстраняване на водата. Архитектите са проектирали покривни улуци, които насочват валежите към конзолни каменни чучури, стърчащи колкото се може по-далеч от стените на сградата. Тонажът на водата, падаща по време на силна буря върху покрива на катедрала като тази в Шартър или Руан, е огромен. За да се предотврати ерозията на основите, водата е трябвало да се изхвърля на разстояние от поне метър и половина извън периметъра на фасадата. Извайването на тези чучури под формата на гротескни същества е било просто умен начин да се маскира един груб, стърчащ каменен блок. Каменоделците са използвали момента, за да демонстрират въображение, но всяко едно от тези чудовища е имало точно разчетено сечение на канала, съобразено с климата на съответния регион. Нарушаването на този баланс е означавало наводнени крипти и подкопани подпорни колони – кошмар за всеки главен майстор.
В този контекст си струва да се проучи как са се развивали [хигиенните стандарти на готическите градове], където липсата на канализация е превръщала всяка капка дъждовна вода в ценен, но и опасен ресурс, който е трябвало да бъде контролиран.
Архивното гробище на XIX век и готическото възраждане
Днешната ни представа за гаргойлите като за зловещи пазители до голяма степен е продукт на интелектуална мъгла, сътворена през XIX век от романтиците и по-конкретно от френския архитект Йожен Виоле-ле-Дюк. Когато той започва мащабната реставрация на Парижката Света Богородица (Notre-Dame de Paris) през 1840-те години, голяма част от оригиналните средновековни гаргойли са или разрушени от времето, или съзнателно премахнати през XVIII век поради опасност от падане върху главите на минувачите.
Виоле-ле-Дюк не просто възстановява водостоците; той създава изцяло нова митология. Повечето от известните фигури, които днес туристите снимат в Париж – включително прочутият замислен демон (Le Penseur) – всъщност не са гаргойли. Те са "чимери" (chimères). Разликата е фундаментална: гаргойлът е куха тръба, през която тече вода, докато чимерата е плътна скулптура с изцяло декоративна и естетическа функция. Архитектът е запълнил празнотите в средновековната документация със собственото си усещане за готическа драма, вдъхновено от романа на Виктор Юго. По този начин истинската инженерна функция на тези елементи е била погребана под пластове романтичен мистицизъм.
Ако се вгледаме в запазените сметководни книги на катедралата в Руан от края на Средновековието, ще забележим, че плащанията за каменоделци, изработващи "водоливници", са били третирани в същата графа като разходите за олово, покривни керемиди и дървен материал за скелета. За средновековния управител на строежа гаргойлът не е бил обект на религиозно преклонение или суеверие, а чисто и просто ВиК компонент. Когато металните водосточни тръби стават по-евтини и лесни за поддръжка през XVII век, каменните чудовища веднага губят своята практичност и биват изоставени. Никой не е страдал за техните защитни сили срещу злите духове; прагматизмът на новите технологии просто е затворил тази страница от историята на строителството.
