Анатомия на влечението към разпад
През 1920 година, в опит да си обясни защо войниците от току-що приключилата Първа световна война сънуват отново и отново най-ужасяващите си моменти на бойното поле, Зигмунд Фройд публикува своя труд „Отвъд принципа на удоволствието“. Това изследване разбива наивната тогавашна представа, че човешката психика е устроена единствено да търси комфорт и щастие. Фройд въвежда понятието за нагона към смъртта, наречен по-късно от неговите последователи Танатос. Противно на митовете за някаква демонична сила, това е чисто биологичен и термодинамичен стремеж за връщане на живия организъм към по-стабилното, неорганично състояние. С други думи – стремеж към абсолютен покой, липса на напрежение и в крайна сметка, към апатия. Подобно на класическото изследване на Фройд за травматичния невротизъм от периода на Голямата война, съвременните наблюдения върху поведението в затворени общности показват, че някои индивиди изпитват органична нужда да редуцират жизнената енергия около себе си.
Половин век по-късно, през 1973 година, германският психоаналитик Ерих Фром доразвива тази концепция в монументалното си изследване на човешката деструктивност. Фром въвежда клиничния термин „некрофилен характер“ – не в тесния сексуален смисъл, а като специфична психологическа структура на личността, която е привлечена от всичко неживо, механично, болно и разлагащо се. Тези хора не са непременно престъпници или маниаци. Те са сред нас – често това са най-дисциплинираните чиновници, педантичните администратори и безупречните технократи, чийто вътрешен свят обаче е покрит с дебела интелектуална мъгла. Присъствието им в екипите е като тих, невидим теч на радиация: няма видими признаци на агресия, но околните бавно губят мотивация, изпадат в апатия и започват да боледуват по-често.
Примерите от практиката и ежедневието показват една и съща повтаряща се картина, която трудно може да бъде обяснена с обикновена лошотия или липса на възпитание. Случаят с Артьом – корпоративният анализатор, който привидно блести с техническа прецизност, но системно руши крехкия емоционален баланс на околните, е класическа илюстрация на тази патология. Неговото поведение по време на посещението в сиропиталището или реакцията му спрямо кампанията за бездомните животни не са проява на съзнателен садизъм, а на дълбока органична неспособност да се резонира с живота. За този тип характер живите, спонтанни прояви са хаотични, плашещи и неконтролируеми. Той предпочита сигурността на смъртта и деградацията, защото те са предвидими, окончателни и подлежат на лесно математическо категоризиране. За него истината е само тогава, когато е лишена от надежда.
Инфраструктурата на деструктивния характер
Тази психологическа деформация често намира своята перфектна социална ниша. Фром отбелязва, че индустриалното общество, фокусирано върху контрола, машините и чисто количествените показатели, е идеална среда за развитие на некрофилния характер. Когато едно дете прекарва времето си в колекциониране на вестникарски изрезки за железопътни катастрофи, вместо да си играе с връстниците си, това не е просто странно хоби. Това е ранен опит за овладяване на ужаса от хаоса чрез неговото систематизиране. Прерастването на това момче в инженер-изпитател, който професионално разрушава конструкции, показва как патологичният интерес към разрухата се превръща в полезна за обществото функция. Същото важи и за медицинската сестра, която инстинктивно търси белези и симптоми на деградация у близките си, или за университетския професор, превърнал физическата ентропия в лично верую срещу всяка студентска инициатива. Това са хора, които виждат скелета под кожата и са убедени, че само скелетът е истински, а кожата е временна илюзия.
В клиничната практика се наблюдава един особен парадокс: опитите да се повлияе на тези хора чрез емоционална аргументация или призиви към хуманност винаги се провалят. Техният защитен апарат е толкова плътен, че всяко проявление на топлота се тълкува като слабост, глупост или откровена измама. Те изпитват истинско интелектуално удовлетворение, когато докажат, че зад красивата фасада се крие гниене, а зад младостта – бръчки и смърт. Това не е злоба, а тяхната лична обективна истина, през която виждат света. Има сериозни пробойни в теорията, че всеки човек се ражда с равен потенциал за любов към живота. Радиовъглеродните анализи на скелети от масови погребения от древността и съвременните невроизобразяващи изследвания показват, че нивата на агресия и деструктивност имат и силен генетичен, ендокринен компонент, който не се поддава лесно на социално инженерство.
Според архивите на Виенското психоаналитично общество, анализирани подробно в по-късните клинични студии за характера, подобни субекти са изключително устойчиви на терапевтична намеса. За тях светът е затворена система, подчинена на законите на разпада, и те просто бързат да бъдат на страната на победителя – т.е. на страната на ентропията. Тяхната „трудност“ в общуването е просто страничен ефект от факта, че те живеят в една по-студена, механична реалност. Те не искат да ви наранят лично, те просто документират вашето бавно изчезване с прецизността на счетоводител, който описва амортизацията на остарели активи.
