Архивни доказателства и технически лимити
Трябва да се признае, че Тавани и екипът му не са открили топлата вода, а са свършили черната работа, която никой преди тях не искаше да обработи в цялост. За да сглобят този пъзел, те са обработили терабайти архивни данни от националните сейсмични мрежи на Италия, комбинирани с топографски профили и географски карти на Мохо дълбочините, събирани в продължение на повече от половин век.
Скептицизмът обаче е длъжен да остане на дежурство. Границата между долната кора и мантията на дълбочина от 30 до 50 километра не е повърхност, която може да бъде изкопана и пипната с ръка. Цялата картина се изгражда индиректно. Данните за скоростта на P и S сеизмичните вълни дават ясни индикации за вариации в плътността, но математическите инверсии винаги носят известна степен на неопределеност. Самите автори коректно отбелязват, че географското съвпадение между зоната на максимално удебеляване на кората и фронта на разслояване се твърди на базата на наличните геофизични модели, но точното локализиране на "връхната точка" на отлепването все още съдържа технически маржин от грешки.
Нещо повече, геодезическите скорости от няколко милиметра годишно са на ръба на инструменталната разделителна способност, когато се отчитат вертикалните компоненти на движението на земната повърхност. Докато хоризонталните разстояния се измерват с милиметрова точност от GPS спътниците, вертикалните издигания и потъвания често се влияят от микроклиматични фактори, промени в подпочвените води и локална ерозия. Скептичният изследовател е длъжен да постави въпроса: доколко регистрираното повърхностно разширение е пряка последица от дълбочинната деламинация и доколко е резултат от плитки изостатични корекции на терена?
Въпреки това съвпадението на три независими източника на данни — дълбочинна сейсмичност, спътникова деформация и геофизично картографиране на Мохо — прави тезата за деламинацията в реално време най-логичното физическо обяснение към днешна дата. Това не е просто геоложка екзотика за специализирани списания. Процесът под Апенините е директен прозорец към това как континенталната кора се рециклира обратно в мантията, без да е необходимо наличието на класическа океанска субдукция.
В крайна сметка под сухите числа от 4 милиметра годишно разширение и 2 милиметра свиване стои една фундаментална планетарна механика. Земната кора под Италия не просто се огъва под натиска на Африканската и Евроазиатската плоча. Тя се разпада отвътре, губи плътните си основи и се пренарежда в реално време, докато горещата астеносфера се издига, за да запълни освободеното пространство. Това е процес, който ще продължи още милиони години, но фактът, че технологията ни днес позволява да го наблюдаваме кадър по кадър, е едно от малкото неща, които наистина заслужават уважение в днешната изследователска наука.
