Ускорение на два крака
Данните от изчислителната биомеханика сочат, че ключовата функция за преодоляване на гравитационната бариера е била прехвърлена от предните върху задните крайници. За да достигне критичната скорост от около 7 метра в секунда, необходима за създаване на устойчиво налягане под крилата, Археоптериксът е разчитал на импулсна динамика. Масивните бедрени мускули, закрепени за дългата, вкостена опашка, са осигурявали кинетична енергия чрез серия от два или три експлозивни, последователни скока.
Моделирането очертава два функционални сценария. Първият включва три синхронни, максимално тласкащи скока от земята, след които тялото придобива необходимия вектор на ускорение, за да премине в кратък плаващ полет чрез пасивно разперване на крилата. Вторият сценарий показва хибридна система: скок, последван от единично загребване с крилата надолу за увеличаване на вертикалното изместване, незабавно последвано от втори, още по-силен тласък с краката.
Тази биомеханична схема показва, че първичните крила не са били летателен орган в съвременния смисъл, а по-скоро аеродинамични стабилизатори, компенсиращи слабата подемна сила. Изчисленията на тонажа и векторните сили при съвременните Avialae потвърждават, че дори при днешните високоспециализирани птици до 90% от началния тласък при излитане се генерира от задните крайници. Археоптериксът просто е използвал тази стратегия в нейния най-суров, първичен вид — превръщайки мускулите на краката в единствен реален мотор за преодоляване на инерцията.
Наследството на динозаврите извън прозореца
Този локомоторен механизъм, оформен под натиска на физическите лимити в края на юрския период, не е изчезнал с появата на сгъваемите крила и киловата гръдна кост. Достатъчно е да се наблюдава поведението на градските птици — врани, чайки и гълъби — за да се види същият този първичен модел в действие. В уличната среда, когато птиците не са подложени на внезапен стрес от атака на predator, те рядко хабят метаболитна енергия за вертикално вертикално излитане. Вместо това те изпълняват поредица от ритмични подскачания по асфалта, докато набират нужната аеродинамична скорост.
Единичният, енергийно скъп отскок при съвременните видове е еволюционна застраховка за извънредни ситуации. В нормални условия биомеханичният прагматизъм надделява. Използването на инерцията от движението по земята спестява огромен ресурс от гликоген в гръдните мускули. Всичко това показва, че въпреки 150 милиона години анатомични подобрения, основният двигателен алгоритъм остава почти непроменен. Еволюцията рядко изхвърля работещи решения; тя просто ги надгражда с нови слоеве от специализирана тъкан.
