Баражен огън, токсични съединения и теренна логистика
Тактическата стойност на чо-ко-ну не се е криела в снайперската точност или пробиващата сила, а в плътността на огнения вал. В рамките на 15 секунди един обучен войник е изпразвал пълнител от 10 стрели. Отряд от петстотин новобранци е бил в състояние да създаде истински баражен огън, изстрелвайки хиляди болтове в минута към напредващата пехота или кавалерия. Липсата на мерни приспособления и фактът, че оръжието се държи на нивото на пояса при презареждане, правят прицелването по единични цели напълно безсмислено. Целта е била насищане на квадратен метър площ на разстояния до 50–60 метра.
За да компенсират липсата на пробивна сила, китайските военни са прилагали химическо оръжие в най-директния му вид. Запазени военни наръчници посочват, че върховете на стрелите масово са били потапяни в екстракти от аконит (вълче биле) или отрова от кобри. Така дори повърхностна драскотина върху незащитената кожа на вражески войник е била достатъчна за блокиране на нервната система и смърт в рамките на броени минути.
От логистична гледна точка чо-ко-ну е бил идеален за отбрана на фортификационни съоръжения, градски стени и речни съдове по река Яндзъ. Закрити зад зъберите на крепостта, опълчения с минимална военна подготовка са спирали щурмови колони, без да се излагат на пряк сблъсък. В условията на засада в гъсто обрасли райони скорострелността е деморализирала противника за секунди. В открити степни битки срещу бързоподвижни номади обаче оръжието е показвало сериозни дефекти — влагата е изкривявала дървените пълнители, а прахът е заклинвал падането на стрелите в жлеба.
Пазарът на резервни части и 2000 години технологичен консерватизъм
За разлика от европейската оръжейна мисъл, която постоянно е търсила модификации в посока увеличена пробивност и металургично съвършенство, чо-ко-ну остава практически замръзнал във времето. Артефактите от династията Хан (II в. пр. Хр.) и тези от династията Мин (XVI в. сл. Хр.) показват почти пълна идентичност на компонентите. Според архивни материали и маркировки върху открити екземпляри, в определени периоди в Китай е съществувала държавно регулирана стандартизация. Детайлите са били произвеждани в централизирани работилници, което е позволявало замяната на счупен лост или пълнител на самия боен терен [виж изследването ни за производствените стандарти в китайските леярни от династията Цин].
Неспособността на този механизъм да превземе военното дело извън пределите на Източна Азия се дължи най-вече на военната доктрина. Когато Марко Поло и по-късно йезуитските мисионери стъпват в Китай, те отбелязват съществуването на скорострелните арбалети, но ги определят като „детски играчки“ или оръжия за цивилна самозащита. За европейския рицар или ренесансов наемник оръжие, което не може да пробие стоманена кураса, е нямало никаква стойност на бойното поле. Китайският прагматизъм обаче е изчислявал друго: евтино оръжие, минимален ресурс за обучение и огромно количество изстреляни стрели за единица време.
Последното документирано използване на чо-ко-ну в реален боен сблъсък нанася окончателен удар върху романтичните представи за военния прогрес. По време на Първата китайско-японска война (1894–1895 г.) отделни китайски отряди от провинциалното опълчение са били въоръжени с тези древни арбалети срещу японските войници, оборудвани с модерни винтовки „Мурата“. Тъжната съдба на тези подразделения нагледно показва какво се случва, когато един древен инженерен компромис се сблъска с индустриалната революция. Въпреки това, фактът, че една дървена конструкция е останала на въоръжение над 2200 години, я прави абсолютен феномен в историята на човешките конфликти.
