Илюзията за Леонардо и суровите разкопки в Хубей
В съзнанието на израслите с западноевропейска история изследователи арбалетът трайно се асоциира с бавно, тромаво и физически изтощително презареждане. Докато един арбалетчик на Генуа се бори с куката на колана си или върти манивелата на лебедката, за да опъне стоманената дъга, квалифициран стрелец с дълъг лък вече е пуснал няколко стрели. Този вроден недостатък на западната конструкция ражда илюзията, че скорострелен арбалет е могъл да съществува единствено в скицниците на Леонардо да Винчи или като фантастична концепция. Музейните архиви и археологическият терен обаче разкриват съвсем различна картина. Скорострелното ръчно оръжие е съществувало в Източна Азия векове преди раждането на европейския хуманизъм.
Дълго време китайската традиционна историография приписва изобретяването на чо-ко-ну на Джуге Лян — фамозния стратег от периода на Трите царства (II-III век сл. Хр.). Според легендарните хроники той е конструирал система, способна да изстрелва десет стрели едновременно или в бърза последователност, за да защитава планинските проходни позиции на държавата Шу. Археологическите разкопки от последните десетилетия обаче бързо разсеяха тази интелектуална мъгла. При отварянето на гробници в провинция Хубей, датирани от IV век пр. Хр. (периода на Воюващите царства), изследователите попаднаха на добре запазени дървени механизми с плъзгащ се пълнител. Това показва, че Джуге Лян вероятно не е създал принципа от нулата, а просто е стандартизирал и масовизирал вече съществуващ инженерен образец за нуждите на държавната армия.
Инженерна простота, дърводелски лимити и физика на изстрела
Конструктивният анализ на чо-ко-ну показва шокираща за съвременния наблюдател простота. В него няма бронзови зъбни предавки, нито сложни стоманени пружини. Всичко се базира на дървена основа, изработена от твърдо дърво (най-често бамбук, черница или дъб), над която е разположен кухият вертикален пълнител за 10 до 15 къси стрели (болтове). Целият процес на презареждане се задвижва от един-единствен дървен лост, свързан с плъзгача и тетивата. При избутване на лоста напред тетивата се захваща от зъбец на механизма, а при изтеглянето му назад тетивата се опъва, докато пълнителят се спуска надолу и следващата стрела пада под собствената си тежест в жлеба. В крайното си задно положение лостът натиска освобождаващия щифт и изстрелът се произвежда автоматично.
Обикновен селски дърводелец е можел да сглоби чо-ко-ну с най-елементарни инструменти, без да разчита на скъпоструващи металурзи. На този етап обаче възниква сериозен физически проблем, който обяснява защо това оръжие никога не преминава през Урал в посока Запад. Поради лостовата конструкция и факта, че оръжието се опъва с една ръка с непрекъснато движение, сила на опън от над 15 до 20 килограма е физически непреодолима за стрелеца при продължителна стрелба. Късият ход на тетивата и леките дървени стрели без метално оперение означават изключително ниска кинетична енергия. Докато европейският арбалет от XV век генерира достатъчно джаули, за да разпори стоманена кираса от 50 метра, болтът на чо-ко-ну отскача от всеки по-сериозен кожен или ламеларен щит.
