Неудобната истина за физиците от миналия век е, че фотонът не е физическо тяло с повърхност и радиус, а елементарно възбуждане на квантованото електромагнитно поле. Излъчването от ускорен заряд не бива да се разглежда като освобождаване на частица от „контейнер“. То е принудителна, динамична промяна в конфигурацията на полето, която се разпространява навън до безкрайност. Поради квантовия характер на това поле, енергията му не се разпределя непрекъснато, а се пренася на порции – същите тези фундаментални единици, наречени фотони. Да се пита кога фотонът достига скоростта на светлината, е все едно да се пита каква е температурата на един единствен атом. Въпросът страда от категорийна грешка: той прилага концепция от един мащаб към обект, управляван от съвсем друг математически формализъм.
Визуалната репрезентация на електромагнитната вълна ясно показва ортогоналното разположение на електрическия вектор E и магнитния вектор B. В тази структура няма вектор на вътрешно ускорение; задвижващият механизъм е самата взаимна индукция на двете полета. Всяка промяна в електрическото поле поражда магнитно такова, а всяка промяна в магнитното моментално индуцира електрическо. Тази автоколебателна верига се движи с единствената възможна скорост, при която уравненията на състоянието остават балансирани – скоростта на светлината.
Разглеждането на реалните архиви от физически експерименти през последните десетилетия – от лазерната интерферометрия до измерването на аномалиите в разпространението на сигналите от дълбокия космос – разкрива същата закономерност. Никъде в историята на измервателната апаратура не е регистриран „бавен“ фотон в свободен вакуум. Спекулациите за фаза на ускорение обикновено възникват от погрешното тълкуване на експериментите с т.нар. „бавна светлина“ в среди с висока дисперсия (като кондензатите на Бозе-Айнщайн), където светлинният пулс забавя движението си до неколцина метра в секунда. Но дори там забавянето е резултат от квантовата заплетеност между светлината и атомите на средата (образуване на поляритони), а не от загуба на кинетична енергия на самите фотони. Когато квантът напусне подобна среда, той продължава движението си, без да изпитва нужда от допълнителен тласък или гориво.
В крайна сметка физическият реализъм изисква да приемем границите на нашите сетивни аналогии. Вселената не функционира като сложен часовников механизъм от месингови зъбчати колела. Фотонът се ражда в движение, съществува единствено в движение и изчезва в момента, в който бъде погълнат от друг квантов обект, предавайки целия си импулс наведнъж. Всякакви опити той да бъде „заловен“ в състояние на покой или уловен в момент на набиране на скорост, се сблъскват с фундаменталните ограничения на квантовата механика.
