Морфологични вариации и границите на издръжливост
Въпреки че принципът на монолитния скелет е универсален за целия отред Testudines, еволюционният натиск е довел до известни модификации. Мекочерупчестите костенурки от семейство Trionychidae са редуцирали кератиновите щитчета и са изстънили костната рамка, заменяйки я с жилава кожа, за да спестят тегло и да спечелят хидродинамика във водните басейни. Подобна стратегия се наблюдава и при кожестата костенурка (Dermochelys coriacea), чиято черупка се състои от хиляди малки костни плочки, потопени във втвърдена мастна тъкан.
Но дори при тези видове костната опора съществува. Никой познат вид в палеонтологичния архив или в съвременната биосфера не е успял да премине към напълно безчерупчесто съществуване, след като генетичният маркер за интеграция на ребрата веднъж е бил фиксиран в генома.
В условията на ветеринарната медицина травмите на черупката – причинени от антропогенен натиск като сблъсъци с автомобили, корабни винтове или тежки калциеви дефицити в плен – се третират с методи, сходни с тези при сложни фрактури на дълги кости. Тъй като това е жива, васкуларизирана тъкан с нервни окончания, всяко нейно увреждане предизвиква силна болка и отваря пряка пътна артерия за патогени към коремната кухина. Използването на епоксидни смоли, акрил и хирургически телбодове е опит за стабилизиране на счупен скелет, а не просто лепене на „външна кутия“. Ако фрактурата засегне повече от определен процент от костната маса или увреди гръбначния мозък, който преминава директно през дорзалната линия на карапакса, прогнозата почти винаги е фатална.
