Космосът по дифолт е беден на тежки метали. Младата Вселена разполага с водород и малко хелий, а обикновеният термоядрен синтез вътре в звездите стига точно до желязото. Стигне ли до него, реакцията спира да дава излишна енергия и звездата просто няма икономическа сметка да продължи нагоре. За да се сглоби един златен атом, желязното ядро трябва бързо да бъде бомбардирано с невъобразим поток от свободни неутрони, преди междинните изотопи да се разпаднат. Такава плътност не се получава при нормално горене, а само при най-бруталните катастрофи във Вселената.
През 2017 година гравитационните детектори в САЩ засекоха тремор в самата тъкан на пространството, продължил около 100 секунди, а две секунди по-късно орбиталните телескопи регистрираха гама-изблик. На 130 милиона светлинни години оттук две неутронни звезди – свръхплътни остатъци от колабирали гиганти с масата на Слънцето и диаметъра на околовръстното шосе – се бяха сблъскали. Оптичният спектър на последвалата килонова, движеща се с една пета от скоростта на светлината, закова химическия подпис на новородено злато и платина. Този конкретен сблъсък хвърли в пространството метали с маса, неколкократно надвишаваща тази на Земята. Но чисто математически сблъсъците на неутронни звезди са твърде редки и не могат да обяснят цялото налично количество във Вселената. Моделите сочат, че останалите 80 процента идват от т.нар. колапсари – умиращи гигантски звезди с бързо въртящи се ядра – и от изригвания на магнетари. При едно такова изригване, регистрирано в архивите отпреди десетилетия, мощното магнитно поле е изхвърлило маса от тежки елементи, надвишаваща тази на Марс, а вторичното разпадане бе засечено от астрономите години по-късно.
Земята е сглобена преди 4,5 милиарда години от същия този космически прах, но първоначалното ѝ злато е изгубено за нас завинаги. В ранния си стадий планетата е представлявала разтопен ад. Настъпва така наречената желязна катастрофа: тежкото желязо, съставляващо близо една трета от масата на Земята, започва да потъва към центъра, образувайки ядрото. Златото е сидерофилен елемент – То се разтваря идеално в желязо и буквално е заминало заедно с него в дълбините. Ако извлечем онова злато от ядрото, повърхността на цялата планета ще се покрие с четириметров златен слой. В корати и мантията не би трябвало да остане абсолютно нищо.
Но днешната мантия съдържа стотици пъти повече благородни метали от теоретичната нула. Причината е така нареченото късно тежко бомбардиране. Около 200 милиона години след формирането на ядрото, върху вече втвърдената кора започва 200-милионен астероиден дъжд – над 20 милиарда милиарда тона космическа скала падат отгоре. Тъй като ядрото вече е било изолирано, това "второ" злато остава заклещено в горните слоеве. Доказателството за тази космическа доставка е намерено в най-старите скали на планетата – тези в Исуа, Гренландия, които са на почти 4 милиарда години. В тях изотопният профил на волфрама се различава от този в съвременните скали. Гренландските проби показват как е изглеждала мантията преди астероидният дъжд да я "замърси" с новите партиди злато и платина.
