Както отбелязва авторът, след края на Студената войва в ЕВропа НАТО гарантира регионалната безопасност, а ЕС обезпечава правовия ред. При това още в 90-те години се е предполагало, че двата големи незападни играча, Русия и Турция, постепенно ще се адаптират към така получилата се ситуация.
Въпреки това, в последните 15 години "мечтата за европейска еднополярност породи многополярна реалност", счита Леонард. И в двете страни, Русия и Турция, има отношения на "любов и ненавист" към Евросъюза, а в настояще време и двете страни вървят по пътя на отхвърляне на нормите и ценностите на ЕС.
И ако историята на отношенията между Русия и Запада, както отбелязва авторът е добре известна, то в случая с Турция не всичко е толкова просто. Войната в Ирак през 2003-та усложни отношенията на страната с НАТО, а тези с ЕС охладняха през 2007, когато Франция замрази значителна част от преговорите за встъпването на Турция в съюза. Оттогава страната прокарва собствен път в Сирия, на Балканите и в либия, а също така се стреми да установи нови връзки с Русия и Китай.
При това Леонард признава, че отношенията между Турция и Русия са не по-малко сложни, още повече, че Ердоган и Путин поддържат различни страни в гражданската война в Сирия. Въпреки това, че напрежението във връзка със сирийския конфликт остава високо, Ердоган се възхищава на това как Русия възстанови позициите си в Близкия изток и Северна Африка, при "относително неголяма цена".
В частност, събитията след 2014-та свързани с Украйна създаващи впечатлението, че Русия "се е издигнала от пепелта като свръхдържава", помогна на Путин да проведе успешната си кампания в Сирия. В течение на пет години на Зпаад настояваха, че няма военен път за решаването на конфликта, а сирийският лидер Башар Асад трябва да напусне поста си. Въпреки това да се направи крачка към мира се удаде не на преговорите в Женева под егидата на ООН, а на преговорите в Астана под егидата на Русия.
Отчитайки ръста на опозиционни настроения в турското общество, Ердоган взе на въоръжение тактиката на Путин. В нежеланието на Запада да прибегне към военна намеса в Сирия, Ердоган видя възможност да укрепи позициите си. Следвайки стратегията на Русия в Сирия, той получи официална покана от либийското правителство за намеса. Така турският лидер не просто укрепи имиджа на Турция като регионална държава, но и сключи споразумение за морската граница с Либия, което промени плановете на Гърция, Кипър, Египет и Израел за разработка на нефтените и газови находища в региона.
Досега в рамките на започналия в Берлин процес за мирно разрешаване на конфликта, възглавяващите ЕС и ООН се опитаха да положат край на войната в Либия, въпреки че турската интервенция коренно изменни съотношението на силите на място. Във връзка с това Леонард е убеден, че Путин и Ердоган ще определят бъдещето на страната.
Освен това експертът счита, че Ердоган също се е вдъхновил от стратегията на Кремъл по оказване на влияние на тези страни от ЕС, които преди всичко зависят от въглеводородите или руския пазар. Така Анкара се опитва да превърне въпроса с мигрантите и бежанците, бягащи от конфликтите в близкия изток в своего рода инструмент за влияние над Брюксел.
Както отбелязва Леонард, сега Турция не е станала новата Русия, въпреки че ако ситуацията не се промени сме длъни да предположим, че ще стане. Към настоящия момент Анкара се разглежда като "труден партньор, а не системен съперник". Въпреки това Европа трябва да се обърне към уроците, извлечени от отношенията с Русия за последните 15 години.
Отношенията между ЕС и Турция се нуждаят от нови и ясни принципи и ограничения за да сдържат регионалната дестабилизация. Поради това, ЕС е длъжен да даде на Ердоган да разбере, че процесът по членство в съюза може както да се активизира, така и да се замрази напълно, пише Леонард в статията си за испанското издание.
Превод: СМ
