Всъщност либийската криза е гражданска война между групи, които се различават по племенна и регионална принадлежност, както и по идеологически убеждения. Всички те се борят за контрол върху приходите от петрол в страната. В момента обаче има две основни страни в конфликта: международно признатото Правителство на националното съгласие (ПНС), което е доминирано от ислямистите и което все още контролира столицата на страната - Триполи, както и Камарата на представителите, базирана в Тобрук, и Либийската национална армия (ЛНА), които са под командването на антиислямския фелдмаршал Халифа Хафтар. Въпреки че по-голямата част от страната в момента е под контрола на авторитарния националист Хафтар, Триполи все още не е паднало.
Зад всяка от тези страни стоят външни сили, преследващи собствените си интереси. Докато Турция и Катар подкрепят ПНС, Египет, Русия и Обединените арабски емирства подкрепят Хафтар. Международните медии, отразяващи тази война, обясняват тази външна намеса с конкуренцията - главно между Турция и Египет - за петролните и газови ресурси.
Египтяните имат газов проект, който потенциално би могъл да бъде свързан със съоръжения в Израел, Кипър и Гърция за доставки в Европа. Но тази цел пряко противоречи на целта на Турция - създаването на изключителна зона за морски транзит с Либия и установяването на единствен контрол върху либийските енергийни ресурси.
Но борбата за енергийните ресурси не е всичко. За да разберем напълно конфликта в Либия, е необходимо също да се вземат предвид сложните връзки между геополитиката и идеологията. Победата на ислямистите в Триполи не само би позволила на Турция и Катар да разширят влиянието си в голямата държава, добиваща нефт в Средиземно море - тя би им дала и стратегическа дълбочина, засилвайки влиянието им в други страни като Тунис и Египет (отдавнашен конкурент).
Затова и през по-голямата част от войната Катар спонсорира ислямистите, като главно осигурява финансова подкрепа на един човек - религиозния активист и учен Али Мохамед ал Салаби. Използвайки ресурсите на Катар, Ал Салаби стана фактически лидер на ПНС. В края на миналата година ПНС беше на ръба на поражението, което доведе до турска намеса на своя страна. Оттогава Турция изпраща оръжие, дронове, своите войници и дори сирийски екстремисти в битката при Триполи.
От друга страна, Египет и ОАЕ не искат държава, добиваща нефт, способна да произвежда 2,5 милиона барела на ден, да попадне в ръцете на ислямистите, подкрепени от техните регионални конкуренти. Победата на ПНС ще превърне Либия в бастион на ислямистите и плацдарм, който да подкопае авторитарните позиции на Египет и ОАЕ в региона. Хафтар - диктатор във военна униформа, с много награди и произлизащ директно от Генералния щаб - ще установи ред, който те предпочитат. Ако той спечели, тогава либийските петролни ресурси могат да бъдат използвани в борбата срещу ислямизма в целия регион.
Мотивацията на Русия, която я накара да застане на страната на Хафтар, е по-сложна, но може да се опише с една дума: реваншизъм. Въпреки че руският президент Владимир Путин изпраща наемници (най-вече свързани с ЧВК “Вагнер”) в тази война, за Кремъл самият Хафтар не е най-добрият кандидат за поста владетел на Либия. Путин иска да постави Сейф ал Ислям Кадафи вместо него, синът на покойния либийски диктатор Муамар Кадафи, който управлява страната от 1969 до 2011 година.
С подкрепата на привържениците на бившия режим Кадафи обедини сили с Хафтар. Но руснаците не се доверяват на Хафтар, защото го смятат за агент на американското разузнаване поради това, че в миналото той е бил американски гражданин и е живял две десетилетия в Лангли, щата Вирджиния (където случайно се намира централата на ЦРУ). Като направи Кадафи следващ владетел на Либия, Кремъл се надява да докаже своята гледна точка пред американците и европейците, които помогнаха за свалянето на баща му. След успеха си в удържането на властта, противно на обстоятелствата, на сирийския президент Башар Асад, Путин иска да покаже, че ще диктува бъдещето на Либия и ще задава тон на региона. Ако часовникът наистина бъде пренесен на московско време, би било интересно да се види какво ще се случи с Хафтар.
Ситуацията в Либия е сложна, на прага на сюрреализма. За съжаление, това не може да се каже за напълно реалните страдания на либийския народ, който се оказа между конкуриращи се групи. От своя страна, САЩ бяха небрежни в подхода към кризата, която те до голяма степен игнорираха с надеждата, че другите регионални сили ще възстановят реда. Всъщност именно тези сили опустошават африканската държава и единствено Съединените щати имат дипломатически възможности за прекратяване на конфликта.
Ако гражданската война в Либия продължи, последиците от нея несъмнено ще се разпрострат и върху други части на региона. Нови бежанци ще бъдат изпратени към Европа, особено ако конфликтът се окаже предвестник на бъдещи граждански войни. Тунис, Алжир, Судан или Ливан може да се превърне в следващия театър на бойни операции за интересите на регионални и международни сили, които мечтаят да станат следващият хегемон на арабския свят. Но както свидетелства погромът, който цари в Сирия сега, плячката, която ще получи победителят, не си струва усилията.
Превод: В. Сергеев
