С упадъка си САЩ все повече ще започват да осъзнават с каква ужасна цена е създадена мощта им.
В годините 1965-1966 на миналия век американското правителство подпомага правителството на Индонезия в масовото лишаване от свобода и убийствата на приблизително един милион нейни граждани.
Ако четете коментарите, идващи от Ню Йорк и Вашингтон, или разговаряте с елитите в Западна Европа, лесно е да намерите хора, изпаднали в паника от загубата на „американското лидерство“.
Както в обещанията на Джо Байдън, така и в трансатлантическите мозъчни тръстове, навсякъде има призиви за възраждане на американското превъзходство и сдържане на Китай.
Те имат основание да се притесняват: случващото се разклаща основите на американската хегемония.
Болезнено е ясно, че САЩ са слабо подготвени да се справят с пандемията на коронавируса, което не позволява използването на американските силни страни (в крайна сметка не може да стреляте по вируса).
Президентът Тръмп от много години отхвърля съюзниците и се противопоставя на международните институции. И Китай, очевидно, поставя основите за своето идване като единствена велика сила.
Американските служители вече открито говорят за „нова студена война“, с която да се изправят срещу Пекин, а Китай сега изглежда толкова заплашителен, че Хал Марки от Американския институт за предприемачество се чуди дали САЩ трябва да се върнат към тайното сваляне на недружелюбни правителства.
Не е изненадващо, че американските експерти, политици и техните съюзници са толкова тревожни от упадъка на САЩ. Съединените щати и Западна Европа бяха победителите в процеса, създал този глобализиран свят, основните бенефициенти на триумфа на Вашингтон в края на Студената война. Но много хора се чувстват напълно различно.
В началото на април получих съобщение от Винарсо, когото познавам в Индонезия. Той ръководи организация, която се грижи за оцелелите от клането там през 60-те години. Той се опитваше да събере пари за ориз, за да не остане гладна и в изолация общността му. Доларът е все още много важен в Индонезия, което Винарсо знае много добре. За да обясни икономическата и политическата сила на Америка, той посочва Студената война.
Лесно е да видим, че Вашингтон наистина спечели ХХ век, каза ми той, защото „всички имаме американската версия на капитализма, която Вашингтон искаше да разпространи.
Попитах го как Америка спечели. Той мигновено отговори: „Тя ни уби.“
Прекарах последните три години с губещите в тази страхотна игра, с хора, чийто живот беше съсипан, за да се изгради този глобален либерален ред.
Прекарвах по-голямата част от времето си, разпитвайки жертви и оцелели от кланетата, определяни като противници на съюзниците на Вашингтон в Студената война.
Срещнах хора на четири континента, преживели преврати и заговори на ЦРУ. За да се разбере напълно същността на американската власт и нейното бъдеще, техният опит е също толкова важен, колкото опитът на всеки член на борда на директорите в Парижки или Вашингтонски мозъчен тръст.
Най-значимият пример е страната на самия Винарсо - Индонезия.
През 1965 и 1966 г. правителството на САЩ подпомага убийството на приблизително един милион индонезийски цивилни.
Това е една от най-важните повратни точки на Студената война - Индонезия е четвъртата по население държава в света и политиците тогава разбират, че това е много по-ценна награда от Виетнам.
Но в англоезичния свят почти забравиха за това, именно защото там успехът беше постигнат толкова „лесно“. Нито един американски войник не е убит, затова и толкова малко внимание се отделя на тази страна, която на пръв поглед толкова лесно влиза в орбитата на САЩ. Но този процес не е естествен.
Подкрепените от САЩ военни използват проваленото въстание като извинение, за да задушат индонезийската левица, на чието влияние Вашингтон се опитва да се съпротивлява десетилетие и след това поема контрола над страната.
Държавният департамент наскоро разсекрети документите, които ясно показват, че САЩ активно допринасят за кланетата в Индонезия, като предоставят материална подкрепа, насърчават убийствата и възнаграждават отговорните за убийствата.
Това не е първият път, когато САЩ правят нещо подобно. През 1954 г. американският посланик в Гватемала уж предава списъци за убийствата на военните в тази страна. В Ирак през 1963 г. ЦРУ предоставя на управляващата партия “Баас” списъци със заподозрени комунисти и левичари.
Индонезия през 1965 г. се превръща във върха на антикомунистическото насилие през ХХ век.
Клането унищожава популярната, невъоръжена комунистическа партия на Индонезия, най-голямата комунистическа партия извън Китай и Съветския съюз, и сваля президента Сукарно, основател на Движението за необвързване и отявлен антиимпериалист, заменяйки го с генерал Сухарто, десен диктатор, който бързо се превръща в един от най-важните съюзници на Вашингтон в Студена война.
Това е толкова очевидна победа за глобалното антикомунистическо движение, че ултрадесните групи по света започват да черпят вдъхновение от модела „Джакарта“ и да изграждат имитиращи програми.
Те са подпомагани от американски чиновници и антикомунистически организации, които се движат през границите.
От своя страна, левичарските движения се радикализират или вземат оръжие, вярвайки, че ще бъдат убити, ако се опитат да тръгнат по пътя на демократичния социализъм.
В началото на 70-те десни терористи в Чили повтарят събитията в Джакарта срещу социалистите, заплашвайки и извършвайки убийства.
След преврата в Чили, подкрепен от ЦРУ през 1973 г., именно така се случва.
Бразилската левица също беше заплашена с „Операция а ла Джакарта“.
В края на 70-те голяма част от Южна Америка се управлява от авторитарни, проамерикански правителства, които укрепват властта си с кланета.
До 1990 г. отрядите на смъртта в Централна Америка убиват стотици хиляди.
В Северна Америка и Европа, ако хората дори се замислят за тези терористични кампании, те твърде често казват, че САЩ се обединяват със съмнителни лица, които извършват банални злоупотреби.
Не е правилно.
За по-голямата част от насилието е виновно правителството на Съединените щати и то далеч не е без значение.
Повечето страни от бившия трети свят са тръгнали по сегашния си път в резултат на конфликтите, възникнали по време на Студената война.
Насилието прави възможна версията за кланов капитализъм, която включва ежедневна реалност за милиарди хора и е неразделна част от версията за глобализация, с която светът в крайна сметка се изправи.
Никой здрав човек не отрича големите дела, извършени от САЩ през ХХ век, нито че много страни се радваха на просперитет, докато са били съюзници на Вашингтон.
Но с напредването на дълбочината на XXI век американците ще трябва да се изправят пред тъмната страна на американската хегемония, защото по-голямата част от останалия свят участва в нея.
Една от причините, поради които сегашният ред е толкова крехък, е, че твърде много хора по света всъщност могат физически да усетят по телата си бруталността на Вашингтон при изграждането на такъв ред.
Все още не знаем как ще изглежда светът, ако Китай заеме позицията, която САЩ губят. Няма причина да се смята, че само защото съществуващият световен ред има кръв в корените си, нещо по-добро ще се роди, ако той умре.
Тъй като американците вярват и се притесняват, че страната им е отслабила позициите си в света, ние трябва да разберем, че САЩ всъщност не са любим маяк на свободата, демокрацията и правата на човека.
От Аржентина до Демократична република Конго, от Източен Тимор до Иран, милиони хора са скептично настроени към намеренията на Вашингтон, дори и да нямат особено желание да имитират китайското правителство.
Въпреки това, непризнаването на реалността и отчаяният опит за възстановяване на дълбоко несъвършен световен ред може да бъде много опасно за всички.
Превод: В. Сергеев
