“Сървайвълизмът” е начин на живот, насочен към едно - към оцеляването. Тоест живот заради живота, сила заради силата.
Агамбен, анализирайки концепцията на Шмит за “извънредното положение”, достига до понятието “гол живот”. Това е обект, над който се установява тотално господство на абсолютизирана воля към власт, достигнала пределната чистота на своя суверенитет. Агамбен вижда ярък пример за това в обитателите на концлагерите. Там всички имат една цел - оцеляване. Именно това е “голият живот”, без каквито и да е вертикални амбиции, пълен и кристален суверенитет. Живот заради живота. Да се живее, за да се живее. Да се продължи, за да се продължи. Това ли? Това!
Ето кое е интересно. “Голият живот” в концлагера, по-меко в тоталитарното общество, още повече - във всяко общество - е чиста продължителност. Но какво трябва да продължава. Ако животът не беше “гол”, то тази воля щеше да се вкара в костюмите и маските на ценностите - ще бъда това и онова, живея за това и онова, правя това и онова... Но когато ни вкарват в “Матхаузен” или ГУЛАГ (или “Абу Гариб” или “Гуантанамо), ценностите се опразват, връзките се рушат, персонажите се изтриват. Вече го няма този, който живее. Има го самият живот с постоянна възможност той да бъде прекъснат. Не човек живее пред лицето на смъртта. Човекът повече го няма. Има го само “голият живот”, той, а не “човекът” иска да оцелее.
В такъв случай животът сам търси път, за да продължи. Човек повече не взема решения. От него сега нищо не зависи. И тук е най-важното: ами ако за оцеляване се налага промяна. Човек да престане да бъде себе си, да стане друг човек или изобщо нечовек. За класическата идентичност това е равнозначно на самата смърт - да промениш “аз”, което е да престанеш да живее. Но за “голия живот” това не е така. Важно е не кой живее, а дали живее или не. Вече не е принципно кой и как. Ако същността на живота е оцеляване, то онтологичният статут на субекта - човек - е една от безкрайните стратегии на живота. За да оцелее, “голият живот” може да се откаже от старата човешка идентичност и като змия да запълзи нататък.
Ето защо Спиноза е толкова ценен за постмодернистите - неговата натуралистична метафизика не отваря Модерна, а по-скоро го затваря, тъй като вече умишлено обозначава хоризонта на постчовешките мутации.
Теорията на еволюцията е теорията за "голия живот". Адаптация, естествен подбор, видова мутация са примери за тази динамика. За да избяга или просто да получи допълнителен комфорт, рибата е готова да спре да бъде риба, тя пълзи на брега и се превръща в гущер. Птицата е готова да се удави и да се превърне в октопод. Маймуната може да избира инструментите, смеха и риска и да стане човек. Или може би не. Това е произволността на „голия живот“. Това е самостоятелна логика за продължителността.
Няма нищо по-нечовешко от оцеляването. Щом се обърнем към този аргумент, вече ни няма. Веднага изчезваме като хора и присъстваме само като носители на „голия живот“. Истински човек, дори в концентрационен лагер в критична ситуация, е в състояние да направи избор между живота и смъртта - живота и смъртта на себе си като личност. „Голият живот“ вече е направил своя избор. Живот за живота.
С пандемията, ваксинации, тотален медицински и полицейски контрол, с повсеместно електронно наблюдение и съхранение на всички данни за нас в единни информационни центрове, ние навлизаме в прозрачните условия на „голия живот“. Това означава, както в най-тежките ситуации, имаме избор - да бъдем или да бъдем някой, да бъдем или да бъдем хора.
Край с нас, веднъж след като изберем оцеляването.
Не просто някой ще ни управлява - някой винаги ни управлява, командва и унижава - дори и просто с величието си и с превъзходството на силата. Но ако ние живеем, то се борим и отстояваме своето битие като човешко. Всяка борба е риск, но да живееш, значи да живееш рисковано.
Да си човек е ужасяващ риск. Избирайки “голия живот”, ние отхвърляме това напрежение.
Превод: В. Сергеев
