/Поглед.инфо/ Олигофренията е диагноза. Често, когато казваме „олигофрен”, това е обидна дума, но всъщност означава „малоумие”. Да поговорим за това като за клинична диагноза.
Най-тежката форма на олигофренията е идиотизмът. Идиотът е човек, който има толкова малко съзнание, че не е способен да се справи с прости неща (върви лошо, мънка и др.)
Следващият стадий е имбецилът. Той уж разбира реч, опитва се да се грижи за себе си, може да знае да брои и е способен на някаква адаптация.
Има и дебили (има агресивни, салонни и други). Салонните, например, носят забавление, смятайки че говорят умно – в салона, или на телевизионния екран, а се оказва, че има диагноза. Дебилът се отличава от глупака с това, че е диагноза.
Дебилът разбират речта, но не разбират нейния смисъл. Той дори е способен да отговаря на импулсите, може да чете и пише, най-интересното е, че има такива дори и учени. Тоест – способност да се развиват рационални качества, но основната бариера остава неспособността да се разбира смисълът. А смисълът е вече философски проблем, който е изучаван от покойния Витгенщайн.
Дебилът е човек, който разглежда формалната конструкция на логиката. Той се движи по логиката, но не я съотнася със ситуацията от живота. Дебилът може да участва в обществените дела, но може да игнорира връзките между явленията, семантичното, смислово поле. Дебилизмът е особена форма на мисълта, която се движи по външното, игнорирайки вътрешното.
Що е то езикова игра според Витгенщайн? Това е състояние, в което се ражда значението. Например на пазара хората търгуват относителна стока и техният разговор се провежда именно там, свързан е към тази ситуация. Дебилът се намира в езика, но не и в смисъла.
Злобният дебил се стреми да постигне битовите си желания, преките импулси, без да взема предвид условностите. Такива са много и в политическия елит, и сред грабителите, които действат по принципа „искам и ще го получа”. Торпидният дебил е толкова вглъбен в себе си, че напротив – с труд осъществява своите желания.
Мястото извън пределите на езиковата игра е място в дълбините на своята индивидуалност. Но така ли се обяснява диагнозата идиотизъм в психиатрията? Идиотизмът идва от гръцката дума „идиотос” – „частно”, човек който няма родство, лишен от социални връзки с колектива. И колкото повече става индивид, толкова повече се идиотизира.
Движението към приватизация, либерализъм, индивидуализъм е движение към идеала на идиота.
Още едно приложение на философията на дебилизма са социалните мрежи, които се отличават от обичайната ситуация с това, че там няма езикови игри. Там няма ситуации, към които да принадлежим всички заедно. Когато влизаме в мрежата, ние вече сме в положението на дебил, а наоколо има само дебили, защото всеки коментар се прави извън контекста на езиковата игра. Ние веднага попадаме на външната орбита на диалога, разговора, обсъждането и на тази орбита си и оставаме (като човек, който идва в съвършено непозната компания - той разбира фразата „дай чашата”, разбира за какво се говори, но първо се намира извън езиковата игра на въпросната компания и затова се държи като дебил). В мрежата всички са дебили и няма колективно смислово единство, а от тук идва и възможността за езикова манипулация.
Това се пренася вече и на културата .
Ако в епохата на Делез антропологичен „норматив” е шизофренията, то сега е дебилизмът.
Нашето общество застава на пътя на догматичния дебилизъм. Нашето общество постепенно превръща дебила в норматив и той не изпитва угризение на съвестта и липса на смисъл.
Изграждането на изкуствения интелект е изграждане на глобален световен дебил, който разбира реч, способен е на рационална дейност, но това, което ме остава недостъпно е семантиката.