/Поглед.инфо/ Защо конфликтът в Нагорни Карабах, тихо тлеещ под дебел слой историческа пепел от 1994 г., внезапно се разпали с такъв плам? Как взаимодействат външните и вътрешните фактори в тази гореща точка?

Да започнем от външния. Турският президент Ердоган прави всичко възможно, за да запази блъфира успешно. Той отлично знае колко опасно е да се докосваш до незарасналата арменска рана от тюркска страна. Арменците никога няма да простят без надлежно покаяние от страна на Турция милион и половината жертви на турския геноцид от 1915 г., както и на дългогодишните териториални завземания от османците. Тази язва кърви от векове и лечението ѝ е отдавна назряло. Обаче романтиците на възраждането на великата Османска империя, уви, не намират в себе си нито силата, нито смелостта да внесат поне достойно покаяние за своите дела. Ако е така, трудно е да се очаква политическа гъвкавост от Ереван по въпроси, при които Турция се очертава на хоризонта. Друг лош признак на двуличността на Анкара е вече потвърдената информация за вербуването и изпращането от турците в района на Нагорни Карабах на ислямисти от Сирия, които бяха измъкнато изпод ударите на руските Въздушно-космически сили, а и не само. Арменците са древен и политически изкусен народ със силни и богати диаспори в различни страни по света, включително в Турция и Сирия. Не е нужно да обясняват и доказват дълго време вечната хитрост на южните си съседи, особено в онези случаи, когато е възможно да удрят болното място на малката нация или да грабнат нещо чуждо. Някои наблюдатели свързват избухването в Карабах с неосъществения опит за преврат в Беларус. Подобно предположение е прекомерно. Няма пряка връзка между тези два конфликта. От друга страна, със сигурност има и може лесно да се види последователно системните усилия на нашите западни партньори да налагат различни зони на напрежение около Русия, които самите те ограбват. Тук връзката е очевидна. В същото време огънят, запален от световни кукловоди в Карабах, има редица свои особености, които трябва да бъдат споменати.

Първо. Ако Западът беше сериозно заинтересован от решаването на този дългогодишен проблем, той би могъл с помощта на Русия да даде зелена светлина за изпълнението на четири резолюции на Съвета за сигурност на ООН относно Карабах от 1992 г., които предвиждаха оттеглянето на Армения от тази непризната република. Нищо не е направено. Вместо това беше създадена Минската група, която или замразява развитието на конфликта, или просто наблюдава напредъка му отдалеч. За съжаление, част от този упрек може да се отдаде и на Русия, въпреки че предвид нашия съкратен суверенитет, упрекът не изглежда съкрушителен. Топката на Карабах, както се казва, винаги е била и остава на страната на Запада.

Второ. Сложността на позицията на Москва и в същото време нейната слабост се крие в невъзможността да решим твърдо коя от воюващите страни е за предпочитане като потенциален съюзник. Един прост пример. В братска Армения след цветната революция от 2018 г. не остана нито едно функциониращо руско училище. В Азербайджан, където Алиев управлява от 18 години, има повече от 300 такива училища.Ако се отклоним една степен от сегашния неутралитет и миротворчество, каква съдба ги очаква? Така че Кремъл трябва да маневрира, вместо да предприема ясни и резки действия.

Трето. Неотдавнашното предложение на Алиев до Ереван за изтегляне на арменските войски от Карабах преди пълноценни преговори за постигане на споразумение може да измъкне нещата от мъртвата им точка, ако не и за едно „но“. Проблемът е в старите сметки, причинени от насилственото изселване както на арменското, така и на азерското население през тази тясна зона. Смята се, че между 500 и 600 хиляди бежанци от Карабах сега живеят в Азербайджан. Плюс още около 200, които са били принудени да напуснат Армения против волята си. Ако тази жива вълна се премести в историческата си родина, Карабах може да претърпи много по-горчива съдба от сегашната. И никакви изявления на политици, никакви гаранции, очевидно, няма да убедят никой тук. Едва ли и руските миротворци ще помогнат, пристигането на които е малко вероятно не само защото и двете страни трябва да се съгласят с това, но и защото Западът трябва да се съгласи с това. А неговата хитрост и двуличност е несравнимо по-висока дори от тази на Истанбул. Освен това, защо Западът би потушил пожар на границите на Русия или би позволил на самата Русия да направи същото, използвайки авторитета си в Ереван и Баку?

Превод: В. Сергеев