Филмът на Дон Сийгъл, който направи Клинт Истууд прочут, “Мръсният Хари” (1971 г.), предизвика дръзко онова, което в Америка се нарича radical Sixties (“радикалните шейсетте”), чието френско копие беше Май 68-а: открита война срещу принципа на властта, презрение към силите на реда, сарказъм към традиционните ценности (семейство, патриотизъм), представяни като потиснически, агресивна критика на общата култура, която би трябвало да осигури господството на “мъртвите бели мъже”, абсолютна свобода на нравите, възхвала на правата на малцинствата, прослава на отварянето във всички области.
Този дух на “радикалните шейсетте” Дон Сийгъл реши да атакува фронтално, описвайки приключенията на Хари Калахан, инспектор в полицията на Сан Франциско с ултранасилствени методи. Във филма Калахан единодушно настройва срещу себе си всички по време на вечерните партита в града, Журналисти, психолози и духовници го смятат за грубиян и мачистки динозавър. Неодобряван от началниците, когато всичко е наред, инспектор Хари е търсен обаче в службата в лоши дни, за да свърши мръсната работа и да постигне резултати на всяка цена. Той приема от чувство за дълг към човека на улицата и жертвите на престъпниците, за които никого не го е грижа. Такова е посланието на филма.
Когато излезе,
“Мръсният Хари” беше смазан от “либералната” критика в САЩ,
т.е. лява, която обяви, че клони към фашизъм. Но публиката прие филма на Дон Сийгъл и Клинт Истууд стана легенда в американското кино. Няколко месеца по-късно, по време на президентските избори през 1972 г., президентът Ричард Никсън, вестител на мълчаливото мнозинство, смаза “либералния” си противник Джордж Макгавърн, любимец на студентите, противници на войната във Виетнам, и на малцинствата. Това беше лебедовата песен на съпротивата на “радикалните шейсетте”, които постепенно възтържествуваха в следващите години и зацаруваха напълно. Историческото събитие, което преживяват днес САЩ, бележи именно края на тяхната идеологическа хегемония. Победата на Тръмп изразява гражданския бунт на средните и народни класи от европейски произход.
Средният бял, хетеросексуален, женен с две деца американец
има чувството, че се е превърнал в гражданин втора категория. Той вече не понася медийния дискурс, който според него прекалено много цени малцинствата и говори за самия него единствено за да го очерни и унижи. Да бъде мъж например не му се струва достойно за презрение. Позитивната дискриминация подхранва дълбоко озлобление в белите мъже, които смятат, че са наказани от тази политика, и често имат жена и деца, които споделят тяхното чувство за понесена несправедливост.
Страхът да не бъде обвинен, че е обидил съгражданин, който се обявява за член на малцинство, го кара да живее в отбрана и изпразнен от каквото и да е усещане за свобода на словото и на мисълта, гарантирани някога от Първата поправка на Конституцията (1791 г.).
Политическата коректност, родена в университетите, нахлу изцяло в публичното пространство.
Да се отдръпне, за да пусне една жена да излезе първа от сграда в Ню Йорк, може да струва нелюбезна забележка на един мъж. Това всъщност, уверяват феминистките, е снизхождение, маскирано като учтивост. Трябва да се измери освен това до каква степен учебниците в училище, музеите и публичното говорене в САЩ са призвани да се съобразят с исканията на предполагаемите наследници на жертвите на драмите от миналото.
Когато Господин еди-кой си протестира срещу отправените му обвинения и твърди, че светът, наследен от бащите, също му се струва достоен за уважение, заклинателите възразяват, че той изразява страха на бялата, хетеросексуална, патриархална и мачистка Америка, осъдена от хода на историята, на която скоро предстои да умре. Това не е в състояние да го успокои.
Накрая, средният американец вече смята, че свободната търговия вреди на интересите на американските работници. Измъчва го усещането, че конкуренцията на Китай или на Индия го дърпа надолу, а печалбата е единствено за финансовата олигархия. Неговият легендарен оптимизъм е разклатен, така както и безкрайното му доверие в славната съдба на родината му. Така че той реши да не обръща внимание на неприятните или тревожни черти на републиканския кандидат. Както каза един избирател на Тръмп пред нашата колега във “Фигаро” Лор Мандвил, за да обясни своя вот:
“Не сме тук, за да избираме пастор в моята енория”.
Авторът, Гийом Перо, е старши репортер във “Фигаро”. Доцент в Sciences Po, той е преподавател по френска политическа история и политически институции. Заглавието е на "Гласове"
Превод от френски: Галя Дачкова
