/Поглед.инфо/ В последните дни на кампанията от 2020 година, американският президент Доналд Тръмп проведе четири или пет митинга на ден в ключовите колебаещи се щати, привличайки хиляди и хиляди поддръжници.

Чакайки с часове, понякога на студа, за да акламират шампиона си, тези митингуващи показваха, че обичат Доналд Тръмп така, както малцина президенти са били обичани.

Този автор не може да си спомни президент или кампания, която да е събирала толкова много и толкова големи тълпи от симпатизанти в последните си дни.

И кои са тези акламиращи и скандиращи лоялисти, които доведоха и децата си с тях, за да видят и запомнят "великия Тръмп" - пред очите на нашите изхабени елити?

Това са хората, които принадлежат в "кошницата на излишните", които Хилари Клинтън нарече "расисти, сексисти, хомофоби, ксенофоби и ислямофоби".

Освен това тя ги нарече и подвид на човечеството, който е отвъд "опрощението".

Тези президентски избори са избор от типа ние - срещу - тях, от вид, какъвто не сме виждали досега, а причините за спора са много по-широки и дълбоки от преди.

И проблемите водят до въпроси:

Независимо кой спечели, може ли тази нация да се обедини отново? И ако не може, което е реална възможност, каква форма ще приеме Америка, докато се дезинтегрира?

Дори докато гласоподавателите подаваха бюлетини по пощите с милиони, магазините в големите градове бяха барикадирани срещу размирници, плячкаджии и грабители.

Жителите на предградията, които се страхуват от градските тълпи, че може би един ден ще дойдат за тях, започнаха да складират оръжия и амуниции.

Колко разделени сме?

"Неделен преглед" на Ню Йорк Таймс посвети цялата си секция на президента Доналд Тръмп, така кактто изглежда той в очите на колумнистите.

На предната страница на Прегледа имаше следното заглавие: "Всичките наши 15 колумнисти обясняват какво последните четири години струваха на Америка, както и какво е заложено на тези избори".

Всеки от петнадесетте колумнисти разкритикува президента Тръмп от своята перспектива и гледна точка.

От Втората световна война насам, Америка е провеждала избори, при които страната изглежда на ръба на ножа. Не всички от тях са били като тези от 1960 година, за които ученият Артър Шлезингер Джуниър се чувства длъжен да напише книгата "Кенеди или Никсън: Има ли някаква разлика?".

Шлезингер чувства, че трябва да обясни, че въпреки приликите между кандидатите, и двамата на по 40 и нещо, има голямо значение кой ще бъде избран за президент.

И все пак, дори и след най-разделящите избори в следвоенната епоха - тези от 1952 и 1968 година, Съединените щати успяват да се обединят отново.

Президентът Дуайт Айзенхауър от 1952 до 1956 година, както и Ричард Никсън от 1968 до 1972 година, възвръщат единството на нацията по време на първите си мандати.

Те постигат това като прекратяват войните в Азия, в които техните предшественици са вкарали нацията.

Новото ръководство прекратяваше войните и обединяваше Съединените щати. А разликата с нашето време?

Американците не са разделени заради война. Един от успехите на президента Доналд Тръмп беше, че успя да ни опази от нови войни, дори и ако и да не ни извади от тези, в които вече участваме.

Днес, ние сме разделени заради идеология, моралност, култура, раса и и история. Разделени сме по въпроса дали Америка е велика нация, която сме отгледани да почитаме и обичаме, или е държава родена в грехове и престъпления.

За последното обикновено се посочва почти напълното изтребване на коренното население и неговите култури, както и поробването на стотици хиляди чернокожи от Африка.

Дали сме нацията от 1776 година и 1789 или сме нацията от 1619, чиито институции все още са инфектирани със "системния расизъм" от самото ни рождение?

В тази разделена страна, в тези времена, американците изглежда се презират един друг.

Наистина, ако Съединените щати не съществуват като единна нация, ще се съгласят ли някога тези различни хора, да формират едно компактно цяло и да се обединят?

Или ще се опитат да запазят нашите отделни идентичности?

В събарянето на статуите на откриватели като Христофор Колумб или Бащите-основатели и техните президенти наследници от Андрю Джаксън до Ейбрахъм Линкълн, Теди Рузвелт и Уудроу Уилсън, презрението за страната, която тези мъже издигнаха, както и за това, което е тя днес, се манифестира.

Значителен дял от младите в Америка вярват, че нацията към която принадлежат е отвратителна и достойна за презрение от самото си раждане.

Освен това, те вярват, че Западната цивилизация, от която тя се е родила не си струва да се спаси.

В прощалната си реч, президентът Роналд Рейгън говори за Америка, в която той е бил отгледан, и която той обича:

"Надеждата за човешка свобода - мисията за нея, постигането й - това е американската сага.

Често си спомням една група от ранни заселници, които са направили опасното пътешествие през Атлантическия океан на борда на малък кораб, когато техният лидер отбелязва, че може би начинанието им ще се провали, както и че те ще станат минало - бележка в историята.

Но може би също така, с Божията помощ, те ще открият нов свят, град на хълма и светлина върху нациите."

Колко много американци все още вярват в това, в което е вярвал Роналд Рейгън? Колко все още виждат Америка като "града на хълма, светлината върху нациите"?

Превод: СМ