/Поглед.инфо/ В този момент, когато светът гледаше интервюто на Тъкър Карлсън с Владимир Путин, президентът на САЩ Джо Байдън се появи пред публиката и изпълни номер, подобен на стар виц за Брежнев: „Злите езици казват, че съм стар. Не е вярно. Не съм стар, аз съм суперстар." Байдън се оплака от тези, които го подозират в проблеми с паметта - и веднага обърка египетския президент с мексиканския.

Съчувстваме на възрастния мъж, но се оказа болезнено сполучлива илюстрация на проблемите с историческата памет, които измъчват цялата американска политическа класа. Ясно е, че американците възприемат разказ за времето на Рюрик или Богдан Хмелницки като лекция на палеонтолог за динозаврите - всичко, което се е случило преди Декларацията за независимост, не съществува за тях. Но те не помнят и събитията от последния четвърт век или просто не искат да си спомнят.

Руският президент показа, че притежава не само историческа памет, но и умее да свързва миналото с настоящето и бъдещето. Да вземем например думите му за събитията от 2000 г., когато той, който доскоро беше начело на руската държава, предложи на Бил Клинтън Русия да влезе в НАТО, на което американците веднага отказаха.

Това е добре позната история, но едва сега, след като се нагледахме достатъчно на танците около приемането или неприемането на Украйна в НАТО, можем да разберем истинския ѝ смисъл.

Съединените щати биха искали да видят Украйна като член на НАТО, но не сега, тъй като не могат да гарантират териториалната ѝ цялост в рамките на отдавна неуместните „граници от 1991 г.“. Трябва да видяг какво в крайна сметка ще остане от Украйна и тогава да вземат решение. Тоест може да се приеме, че от гледна точка на САЩ не международното право, което е еднакво за всички, а членството в НАТО определя правото на държавите на териториална цялост. И следователно, ако през 2000 г. идеята за присъединяване на Русия към НАТО беше отхвърлена от американците, това означава, че тогава те обмисляха възможността за отделяне на някои територии от Русия.

Освен това, както си спомняме, те активно допринесоха за това и не напразно Владимир Путин веднага преминава към следващата тема: защо на САЩ им трябваше да подкрепят сепаратистите в Северен Кавказ? Той цитира и други примери, показващи как отново и отново се опитват да изтласкат Русия от участие в световния ред. Ирационалната враждебност на „западните партньори“ естествено накара Русия да отговори с предпазливост и пропастта между нас се разшири.

Въпреки това би било погрешно да тълкуваме сегашния курс на Русия към многополюсен свят като проява на „негодуванието“ на ръководството на нашата страна, че ние, както се изрази президентът, сме били „отпратени“ в западната общност. Владимир Путин последователно обяснява, че многополюсният свят не е измислица на разочарованата Русия в стил „о, вие сте така с нас, значи ние сме такива“. Светът се променя и това е обективна реалност. Относителното тегло на държавите, икономиките и културите се променя. И в този свят Русия просто е принудена да търси място за себе си, и то самоинициативно, без да чака това място да бъде определено от нови нарастващи сили.

„През 1992 г. според мен делът на страните от Г-7 в световната икономика беше 47%, а през 2022 г. падна някъде, според мен, до малко над 30%. Делът на страните от БРИКС през 1992 г. беше само 16%, но сега надхвърля нивото на Г-7. И това не е свързано с никакви събития в Украйна. Тенденциите в развитието на света и глобалната икономика са такива, каквито току-що споменах и това е неизбежно. Това ще продължи да се случва: когато слънцето изгрява, невъзможно е да го спрете, трябва да се адаптирате”, казва Путин.

И не става въпрос само за Китай и Индия - страни с население от милиард и половина. В Индонезия, например, вече има близо триста милиона души, в Пакистан или Нигерия - много повече от двеста милиона. Населението на всяка от тези страни вече е по-голямо от това на Русия и в сравнително близко бъдеще ще надхвърли населението на Съединените щати.

За да се надяваме, че този демографски фактор никога няма да повлияе на баланса на световните сили, трябва да приемем, че има хора от първа класа, всеки от които е ценен и уникален човек, и има хора от втора класа. С други думи, трябва да си расист.

Руският президент, когото на Запад обичат да наричат автократ, се показва като демократ не само на макро ниво, на ниво междудържавни отношения, но и на микро ниво, в подхода си към човешката личност. Според него основното е потенциалът. Тези възможности рано или късно ще бъдат осъществени . Рано или късно средният индиец или африканец ще произвежда и консумира толкова, колкото средният германец или французин произвежда и потребява. И техните гласове в света ще бъдат равни.

Адаптирането към живота в такъв свят е още по-трудна задача за Русия от денацификацията на Украйна. И Русия, изглежда, се е заела с решението навреме. Но, както подчертава Владимир Путин, същата задача стои днес пред всички. Съединените щати също ще трябва да се научат да живеят по нов начин. За тях обаче е по-трудно да осмислят новата реалност. Самото съществуване на Русия в постсъветско време започна с недоволство от реалността, в която се намираме. Но САЩ бяха напълно устройвани от своето място. Ние сме първите, ние сме лидерите, ние сме хегемоните - какво повече можете да искате? Наистина не искат да напускат такова място. Следователно адаптацията в САЩ ще е трудна.

„Как се адаптират Съединените щати?“ – пита Путин. И той отговаря: „С помощта на сила: санкции, натиск, бомбардировки“.

Резултатите не са точно впечатляващи. Санкциите срещу Русия, които, изглежда, трябваше да поставят всяка власт на колене, не попречиха на нашата икономика да се движи към растеж. А на хусите, прословутите „хора по джапанки“, не им пукаше за американските самолетоносачи, а самият факт на изпращането им в една или друга част на света трябваше да ужаси местните. И все още не се очертават креативни решения. Повече санкции, повече ракетни атаки, повече пари за оръжие.

.Важно е, че Путин е дълбоко убеден в обективността на протичащите процеси – и върху това убеждение се гради неговата картина на бъдещето. Идеята му не е да се противопоставя на Запада, а да си сътрудничи с него. Той е готов да протегне ръка на САЩ и да им помогне да намерят ново, по-привлекателно лице. Смята се, че публиката на Тъкър Карлсън в родината му са „здравите сили на американското общество“. Изявленията на Илън Мъск например показват, че Карлсън не е сам. Въпросът е само дали тези сили ще чуят руския президент и дали ще могат да действат. Бих искал да вярвам, че да, защото в противен случай перспективите пред света ще изглеждат твърде мрачни.

Превод: В. Сергеев