/Поглед.инфо/ „Харесва ни да наричаме нещата с техните си имена“, К Маркс
Още първото десетилетие на XXI век показа, че мултикултурализмът в Европа се е провалил. Освен това, формално това го признаха самите високопоставени чиновници, ръководещи тогава европейските страни. През 2010-2011 г. от устните им неочаквано се засипаха ярки признания. През октомври 2010 г. в Потсдам Меркел заяви, че политиката на изграждане на мултикултурното се е провалила. През февруари 2011 г. британският премиер Камерън на конференцията за сигурността в Мюнхен заяви същото. След няколко дни всичко това се повтори от президента на Франция Саркози, който заради своите проамерикански позиции получи от съгражданите си прозвището „Сарко-американец“. След него, като по команда последваха бившите министър-председателите на Австралия – Джон Хауърд и на Испания Хосе Мария Анснар. В информационното пространство от няколко дейци бе едновременно „подметнато“ това, което още преди няколко месеца не трябваше да се произнася на глас. Сред мнозина възникна впечатлението, че под мултикултурализма е поставена черта. Но това бе погрешно впечатление: „чиновниците от първи ред“ предприеха тактически ход, който да способства решението на краткосрочните задачи. В дълго- и дори в средносрочна перспектива, никой от тях не посмява да посегне на мултикултурализма.
Дъглас Мъри е прав: европейските дейци критикуват единствено конкретната форма на провежданата от държавата политика на мулкитултурализъм, но не и самата концепция за расово и етнически разнообразно общество, не просто приветстващо, а предполагащо миграция – това остана и остава „свещена крава“. Изпреварвайки нещата, ще отбележа: целта на атлантистите/глобалистите не е мултикултурното, а именно мултиетническото общество, в което се провежда процеса на смесване на раси и етноси. Мултикултурализмът като тактика може да се променя и неговите форми могат да се сменят, но като стратегия за привържениците на атлантизацията/матисизацията/глобализацията той е неприкосновен. Затова и не е странно, вече след всички тези разговори за провала на мултикултурализма, притокът на мигранти към същата Германия се увеличи фантастично: от 48 589 души. през 2010 г. до 1,5 млн. души през 2015 г. И това не може да не тревожи европейците. Чуждите стават все по-агресивни, заемат тяхното пространство, откъсват от европейските долни и средни слоеве „обществения пай“.
Макар и западноевропейците да са дресирани от социалното инженерство на късния капитализъм и да са отгледани с конформизъм, те, макар и пасивно, но никак не подкрепят имиграционната политика на ЕС. Расте негативното отношение към исляма. Така, през 2014 г. 77% от холандците заявиха, че исляма не обогатява тяхната страна, а през 2015 г. 55% по време на допитване отговориха, че повече не искат присъствие на мюсюлмани в страната. Според допитване от 2015г. във Франция, 67% се изказват в смисъл, че мюсюлманските ценности са несъвместими с европейските, а 73% изразяват негативно отношение към исляма. Но, повтарям, всичко това остава на равнище пасивно очакване (рядко изключение, потвърждаващо правилото е ПЕГИДА в Германия) на действия на правителствата за защита на населението от ексцесии, свързани с мигрантите. Последните, обаче, не само че не защитават своите, но и категорично потъпкват всеки опит за активизация на антимиграционните действия, пропагандистки обработват, всъщност дресират гражданите с камшика на политкоректността. Разбира се, има и такива, които по механиката на „стокхолмския синдром“ са готови почти да се слеят с мигрантите в екстаз, но такива са малцинство.
Реагирайки на мълчаливото недоволство, властите на ЕС се опитват да оправдаят своята политика, използвайки три блока аргументи, които могат да се сведат по следния начин: тази политика прави страните от Европа, тяхното население по-богати, тя създава културно разнообразие, настоящият мулкитултурализъм не е идеален, но трябва да се развива и усъвършенства, европейското население старее и не се възпроизвежда демографски – жените не раждат достатъчно деца.
Цялата тази аргументация е съвсем лъжлива. Да видим как я опровергават сериозните европейски аналитици и какво можем да допълним от себе си.
Всъщност политиката на имиграция прави европейците не богати, а бедни. Защото за новопристигналите, които още не са получили работа (няма език, квалификация и т.н или изобщо не искат да работят), се дават социални помощи от социалната държава, по-точно от това, което е останало от нея, а бремето върху местното население се увеличава. Фактически това се признава от самите високопоставени европейски чиновници, призоваващи гражданите на ЕС да стегнат колана. Така в интервю от 2012 г. Меркел заяви: „Ако днешна Европа съставя 7% от световното население, произвежда 25% от глобалното БВП и финансира 50% от глобалните социални помощи, то е ясно, че трябва да се работи повече, за да се запази нашето благосъстояние и начин на живот. Всички ние трябва да престанем да харчим повече, отколкото заработваме“.
Наличе е явно противоречие, ако расте числото на неработещите мигранти, то излиза, че германците трябва да работят за тях. И още един въпрос: ако „искаме да запазим нашето благосъстояние и начин на живот“, защо са ни хора, които просто не се вписват в този начин на живот, а и му хвърлят предизвикателства и са заплаха за него?
И последно: няма никакви доказателства, че миграцията увеличава БВП.
Що се отнася до разнообразието, то вече цитираният Дъглас Мъри поставя едновременно два въпроса: 1) да не би разнообразието да е самоцел? Универсална цел? И 2) Европа не е ли достатъчно разнообразна.
Всяка култура има положителни и отрицателни качества. Къде са гаранциите, че мигрантите носят положителни качества. Практиката демонстрира съвсем противоположното. И ако разнообразието е универсална цел, защо атлантическите елити не се погрижат за развитието на това разнообразие в мюсюлманския свят, например в Саудитска Арабия? Защо „мулти-култито“ се ограничава с Европа? Отговор няма.
Ако мултикултурализмът не е идеален, както „изящно“ се изразяват неговите адепти и той е такъв при 50 хил. бежанци годишни (дори и такова число създава почти неразрешими проблеми), то как тази политика може да се усъвършенства при 1,5 млн. бежанци годишно, при експоненциален ръст на миграцията. Показателно е, че като най-сериозен проблем атлантическите елити смятат не ръста на бежанците, а ръста на антимиграционните настроения в Европа.
Европа е наистина стареещо общество и освен това е пренаселена. Но мигрантите не ходят в Шотландските планини, не в Северна Финландия и не в най-безлюдната част от Франция – платото Межан в южната част на Централния масив, а в градовете, по този начин още повече засилвайки пренаселеността и снижавайки качеството на живот. Европейците наистина не се възпроизвеждат демографски. За такова възпроизвеждане са нужни по 2,1 деца на семейство, а в Европа тази цифра е 1,23. Но защо европейските жени раждат толкова малко или изобщо не раждат? Защото не искат деца? Не. Според допитванията 55% от британските жени искат да имат 2 деца, 14% - 3, 5% - 4 деца и повече, но не могат да си го позволят заради ниското и постоянно снижаващо се (в това число и заради притока на мигранти) равнище на живот.
Впрочем, десетилетията на „мек тоталитаризъм“ са дресирали голяма част от европейците по оруелиански маниер и мнозина сега предпочитат да търпят: събитията в Кьолн и в други градове на Европа демонстрираха това с цялата му яснота, още повече че точно в годишнината от кьолнските събития, мигрантите, все едно подиграващи се с германците и другите европейци, повториха секс-атаките в някои градове на Европа: Аугсбург, Инсбрук и други. При това трябва да се отбележи, европейския интелектуален мейнстрийм не се научи на нищо от събитията в Кьолн: когато на 31 януари 2016 г. във вестник Le Monde френският писател Камел Дауд публикува честна статия за секс-атаките в Кьолн, срещу него с критика се нахвърли цяла тълпа социолози, историци и публицисти, обвинявайки го в ислямофобия и в това, че той излиза от десни позиции.
Тези, които заемат принципна позиция по въпроса за исляма в Европа, получават удари от две страни: от ислямистите и от мигрантофилите-мултикултурасти. Удари в пряк удар: така в Холандия са убити Пит Фонтейн и Тео Ван Гог, немалко заплахи получава Ориана Фалачи. В Германия критиците на салафитите, например Хамех Абдел Самад са принудени да живеят под защитата на полицията.
В идейното поле ударите по критиците на мултикултурализма се нанасят по две линии. Първата е „тиранията на вината“. Привържениците на мултикултурализма изобразяват доколониална Азия, Африка и доколумбова Америка като рай, в който са нахлули злодеи. Тяхната мазохистична теза е, че европейците трябва да се каят за своите завоевания и колониализъм. Тук веднага възниква въпросът: а арабите и турците не трябва ли да се каят за завоеванията си в Европа, за търговията с роби?
Смекчената версия на тази линия е стремежът рязко да се повиши оценката на значението на арабската култура в (и за) историята на Европа и мюсюлманските халифати в Андалусия да се представят като свят на толерантност и научен прогрес. В този подход има много изкривявания и лъжи, на които обръща внимание френският медиевист Силвия Гугенхайм. В едно свое есе тя показва, че древногръцките текстове наистина са спасени от арабите, но изобщо не мюсюлманите, знаещи древногръцки език, а сирийските християни. По Гугенхайм веднага се стоварва буря от критика, обвиняват я в ислямофобия. Впрочем, нейните опоненти така и де привеждат реални аргументи, а тя убедително демонстрира съмнителността на редица страхливи и фалшиви схеми, целящи да осигурят историческото обосноваване на мултикултурализма.
Втората линия за потъпкване на противниците е опитът да се проведе аналогия между спасяването на мигрантите и спасяването на евреите, и съответно между негативното отношение към мигрантите и антисемитизма. Но тук мигрантофилите веднага попадат в задънена улица. Работата е там, както по-рано писах, навсякъде в Европа, преди всичко във Франция, във връзка с увеличението на броя на мигрантите расте и антисемитизма. Но дори и това не спира привържениците на насилственото внедряване на мултикултурализма и мултиетничността. Какво става всъщност?
Има няколко причини за развитието на мултиетничността. Първата по ред (но не и по значение) носи тактически характер – това е неспособността на западноевропейските правителства, на Евросъюза да решат проблема, дори и ако имаха такова желание. Когато атлантистката върхушка на Евросъюза разбра, че имигрантите нямат намерение да се завръщат в своите страни и че все по-голяма и все по-увеличаваща се част от тях не бърза да се интегрира в европейското общество, те се опитват да убедят европейците, че Европа трябва да се превърне в мултиетническо, мултикултурно общество и че това е нещо хубаво. Зад тази позиция стоят неспособността на правителствата да обърнат процеса на миграция, неспособността да защитят собствените си граждани от мигранти, нежеланието да признаят своите грешки: нали тогава ще трябва да ги поправят. Както бе принудена да признае това активната привърженичка на имиграцията, член на правителството на лейбъристите Сара Спенсър, „… не е имало никаква политика на интеграция (специална политика на интеграция на мигрантите – А.Ф.) Ние просто вярвахме, че те ще се интегрират.“ С тези действия трябва да се сблъскват редовите европейски граждани.
Втората причина за курса на атлантическите елити за създаване на мултикултурно общество е класова. Повишаването на раждаемостта в „стара Европа“ изисква повишаване на жизненото равнище на долната половина от европейското население. Но именно понижаването на това равнище е същността на провеждания от 80-те години курс на неолиберализма, който не е друго освен свръхексплоататорската фаза на глобалния финансов капитализъм.
Повишаването на жизненото равнище на коренните европейци от ниската и ниско-средната половина на обществото предполага определено преразпределение на доходите в полза на долната половина от обществото, както става между 1945 и 1975 г., които във Франция с леката ръка на социолога и футуролога Жан Фурастие именуват „славното тридесетилетие (les trentes glorieuses). Но цялата социално-икономическа политика в Европа през последните безславни 40 години цели промяната на тази ситуация, преразпределението в полза на върховете, засилването на експлоатацията и на ръста на неравенството.
За да се осигури по-високо равнище на доход и раждаемост на европейците са нужни не козметични, а реални социални реформи, към които необуржоазията след 40 „тлъсти“ години в никакъв случай няма да пристъпи. Когато в края на 30-те години американската капиталистическа класа се оказа през избора: „социални реформи с частично преразпределение на дохода в полза на долните класи или световна война“ – тя избра световната война. Символично е, че Франклин Рузвелт започва да използва термина „световна война“ половин година по-рано от Хитлер. А в самата Америка човекът, който призовава към преразпределението на доходите и създава по цялата страна „общества за преразпределение на собствеността“ (в тях влизат осем милиона души) е убит през 1935 г. – както се случва често в САЩ от ръцете на не напълно адекватни единаци. Създателят на мрежата – губернаторът на щата Луизиана Хю Лонг (той става и прототип на губернатора Уили Старк – главния герой от романа на Робърт Пен Уорън „Цялото кралско войнство) – е реална заплаха за Рузвелт на президентските избори през 1936 г.
Казано сухо: буржоазията по-скоро би избрала война, отколкото да дели собствеността си. Предвид имиграционната политика на Евросъюза ние всъщност имаме социална война на върховете срещу собствените им народи. Лесно е да се канят чужди мигранти, разлагащи цивилизацията и обществото, неговия етнически състав, отколкото да се отстъпи пред работниците и долната средна класа. При това миграцията решава още една задача: създава слой, поемащ социалното раздразнение и на свой ред потушаващ го със своето агресивно поведение. Така мигрантите стават допълнително небяло класово оръжие, позволяващо на атлантистите да държат в юзди своето бяло население: класовото за капитала е по-важно от етническото и културното.
При това от гледна точка на политикономията трябва да се различават неработещите бежанци от тези мигранти, които работят, тоест подложени са на експлоатация: турците и кюрдите в Германия, арабите и африканците във Франция, пакистанците и арабите във Великобритания и т.н.Тяхната експлоатация е експлоатация от центъра на капиталистическата система над нейната периферия, при това в самия центъра. Тази експлоатация играе голяма роля както за центъра и периферията, така и за капиталистическата система като цяло.
Да започнем с периферията. За нея, по-точно за господстващата квази/необуржоазна олигархия наличието на мигранти, трудещи се зад граница, решава два проблема. На първо място на работа на Север от страните на Юга отиват най-активните, решителни, самодостатъчни мъже, тоест лицата със субектен потенциал, способни да се борят за своите права. Тяхното заминаване снижава натиска върху върхушката и социалното-политическото напрежение. На второ място, изпращаната от мигрантите в родината част от заплатата (понякога тя достига 20-30% от БВП на родната страна) позволява на значителна част от останалото население да оцелее, което снижава готовността му към активна съпротива, към социална (класов) борба. Без съмнение, това работи за възпроизводството на съществуващите на Юг структури с кланово-олигархичните режими от бандитско-паразитен тип. Особено ярко това се проявява в страните от т.нар. Франсафрика, която се характеризира с най-тесни връзки с френския капитал и държавна бюрокрация с управляващите групи на бившите френски колонии.
Едновременно мигрантите решават важни задачи за възпроизводството на кланово-олигархическата плутокрация на Постзапада. На първо място, винаги готови на нископлатен труд в значително по-голяма степен от западноевропейците (или северноамериканците, ако става дума за САЩ), мигрантите изтласкват ниските и ниско-средните слоеве от заеманите от тях икономически ниши. Обладавайки значително по-неразвито класово съзнание и бивайки принудени в новите условия да се опират на некласови (община, клан, племе, каста) форми на организация и взаимопомощ, мигрантите като експлоатирани, в същността си, напускат зоната на класовата (в строгия смисъл на думата) борба срещу експлоататорите. Освен това те виждат своя основен антагонист в белите европейци от ниските, ниско-средните и работническите слоеве, а тези-последните започват да призовават десни политици и да ги подкрепят („одесняването“ на индустриалните работници в развитите капиталистически страни, подкрепата на „ръждивия пояс“ към Тръмп на президентските избори в САЩ през 2016 г.) Затова и мястото на класовата борба в долната част от пирамидата се заема от борбата на расово-етническа, етнорелигиозна основа, а долната и работническата класи се разделят по етнически признак и губят много от класовите си характеристики – преди всичко класовото съзнание и класовата солидарност. И това отново засилва позициите на върховете и им позволява да пренасочват класовия, социален протест в друго корито.
Има още един момент. Ако на периферията на капиталистическата система, в нейния Юг, изтичането на мигрантите позволява да съществуват и да се възпроизвеждат най-дивите футуроархаични режими, неспособни за каквото и да е развитие, консервира ги, то в центъра на капиталистическата система, на Север, притокът на мигрантите позволява на необуржоазията на финансиализирания капитализъм и така не ориентирана към научно-технически прогрес, да не се притеснява много за последния: евтината работна сила, която забавя този прогрес, може до голяма степен да го компенсира. На късен Рим не са му нужни машини – всичко се прави от роби. Освен това машините са заплаха за системата и техническото развитие всъщност е блокирано. И тогава вместо машините идват варварите.
Русия не е тема на въпросната статия – това е отделен въпрос. Тук ще се огранича с констатацията на факта, че експлоатацията на природата като суровинен придатък на центъра, ядрото на капиталистическата система от едва страна и експлоатацията на мигрантите от Молдова, Грузия, страните от Средна Азия, позволяват на необуржоазията в Русия да не мисли за научно-технологичен пробил и в същото време да не се опасява от ръста на класовите форми на съпротива на трудещите се. Наистина, разплатата в резултат на изчерпването на съветското наследство, комбинирана с рязкото засилване на външния натиск може да стане фатална. Впрочем, кои елити в епохите на залез мислят за бъдещето? Достатъчно е да си спомним за царска Русия от началото на ХХ век с нейната „олигархизация на самодържието“ (Н.Е. Врангел) и ситуацията, когато „всички разбойници решително вземаха връх във всички степени на държавата“ (Н.П. Карабчевский). Но да се върнем на Постзапада.
Неговите стопани в план погасяване, отслабване на класовата борба, залагат на мигрантит и те не се интересуват от такива възможни последствия като цивилизационно убийство/самоубийство, измиране на бялата раса и т.н. Но такъв подход решава краткосрочни проблеми, а създава неразрешими проблеми дори не в дългосрочен, а в средносрочен ред. Да дадем пример от нашата история. Руските власти провеждат през 1861 г. ударило и селяните, и помешчиците отменяне на крепостничеството така че, в Русия да се избегне революция от европейски тип и да се продължи живота на самодържието. Животът му се продължава с 66 години (при това последните 15-16 са агония) и революцията от европейски тип бива избегната. Но не избягват от нея, а самата реформа подготвя революцията от руски тип, сложила край и на самодържието и на конкретните самодръжци.
Поуката е, че историята може да се измами, но за кратко и с последвало жестоко наказание. Снижавайки класовия характер на експлоатираните, разделяйки ги по расово-етнически принцип („фрагментация на обществото“, на която се радват толкова много постзападни социолози), финансиализираната буржоазия заедно с работническата класа създава огромен слой „прекариат“ , низини“подкласи“, доста напомнящи по своето положение и характеристики стадийно предшестващия в Западна Европа пролетариат на низините. Става дума за т.нар. „опасни класи“ (1750-1850 г.), чиито социални взриви разтърсват Европа в първата половина на XIX век: от Френската революция от 1789-1799 до общоевропейската революция от 1848-1849 г.
Изобщо не пролетариата, а допролетарските „опасни класи“ са ударната сила, която съкрушава Стария ред. След като „опасните класи“ биват одомашнени и интегрирани в системата на индустриалното производство и националните държави, класовата борба става стабилизатор на Западна Европа.
Днес, когато финансиализирания глобален капитализъм не се нуждае нито от национална държава, нито от индустриално производство, той депролетаризира трудещите се, в това число и чрез етнизация на работната сила в ядрото на капиталистическата система и така сам възстановява ситуацията с „опасните класи“, превръщайки пролетариата в капиталистическия смисъл на думата в римски пролетариат от антично-робовладелски тип. Само че настоящите „опасни класи“ са много по-опасни за Европа от предишните, защото са представени от расово, етнически и религиозно чужди за европейците тип, противостоящ не само на капитала, но и на цивилизацията.
Постзападната върхушка успя да избегне класова революция от западен тип. Но сега те сами създадоха социалния динамит за принципно друг социален взрив – тотален бунт на низините, на подкласите, където класовото е смесено с расовото и етническото, което в перспектива ще бъде изпълнено с много повече кръв, отколкото са били класово-пролетарските революции на Запада с тяхното уважени към собствената култура. С помощта на труда на мигрантите кланово-олигархичните режими си купуват допълнително време живот без развитие. В такава ситуация проектът на бъдещето като такова е невъзможен, тук има само едно – напред към миналото. Ще се наложи децата и внуците да плащат за това, сблъскали се с това минало – със ситуация, описана от Арнолд Тойнби като разрушителен, всепомитащ бунт на съюза на вътрешния и външен пролетариат (в римския смисъл) против системата, на мястото на която възниква нещо футуроархаично. Да си спомним как в една от пиесите на Фридрих Дюренмат германите влизат в Рим с лозунги „Долу робството! Да живее свободата и крепостното право!“ И те са приветствани от римските „подкласи“.
Една от целите на мултикултурализма е създаването на масова „подкласа“, лишена от национални корени и национална култура, затова и лесно поддаваща се на манипулации, неспособна на съпротива и борба. Затова, въпреки кризата, на растящото недоволство на населението, атлантистките върхушки на ЕС са готови на това, което изглежда като по-нататъшна капитулация пред мигрантите-мюсюлмани – до пълно предаване на европейската идентичност (това предаване е средство за постигане и на други цели), вяра и дори и това, на което Западът винаги се е изграждал – правата.
През 2016 г. министърът на финансите на Германия Волфганг Шойбле призовава към създаването на „германски ислям“. Още по-назад (при това с десетилетие) с такъв призив излезе и холандския министър на правосъдието Пит Хайн Донер. Той заяви, че ако мюсюлманите, когато станат мнозинство, искат да променят законите на Холандия в шериат по демократичен начин, то те ще могат да направят това. А това, че мюсюлманите ще станат мнозинство в Европа е въпрос на време, времето живот на две-три поколения.
На 25 април 2016 г. министърът на правосъдието на Белгия (в тази страна има 700 хил. мюсюлмани, при това мароканската им част живее на практика в центъра на Брюксел) Коен Гинс, по време на реч пред Европарламента заявява, че скоро мюсюлманите числено ще настигнат европейците. „Европа се осъзнава това, но реалностите са такива“. Но по-далеч от тази констатация не се ходи, не се осмелява поставянето на въпроса: а сега накъде? Подобно на Шапкаря от „Алиса в страната на чудесата“ европейските високопоставени чиновници бъбрят нещо тип „ой, няма да говорим за това“. А нали още през 1974 г. на сесията на Общото събрание на ООН президентът на Алжир Хуари Бумеден откровено обясни на европейците каква съдба ги очаква: „ Някой ден милиони хора ще напуснат Южното полукълбо на тази планета, за да нахлуят в Северното. Но не като приятели. Защото те ще нахлуят и завоюват това полукълбо със своите деца. Победата ще дойде от утробите на жените ни“. От тогава е изминал почти половин век и към днешните мигранти от Азия и Африка се добавят криминалните вътрешноевропейски: албанци, румънски и български цигани и ситуацията се влошава. Както се казва, който не е сляп, той вижда. Но европейците не искат да виждат. Както казва класикът: „Глупавият пингвин крие тлъстото си тяло в цепнатините“. Сергей Хелемендик още през 2003 г. се изказва рязко, но вярно по повода: „Нашите угоени европейски братя осраха всичко. Това заключение съм го повтарял много пъти, разхождайки се по главния франкфуртски булевард под името „Цайл“. Те вече са приключили своето съществуване в историята, вече ги няма. Докато седят в своите банки и броят звънки книжки, улиците им са овладени от заклещените в многовековно пещерно кръвосмешение албанци, щастливи от възможността да разредят своята твърде гъста кръв. На нашите угоени европейски приятели им се е разминал техния Горбачов. Вавилонското смесване на народите по улиците на градовете им едва сега започва. Те не разбират засега какво се е случило. И съвсем не разбират, че никакви демократични или поне мирни решения няма за случилото се. Това е и всичко, това е и обещания залез на Европа“.
Някои изследователи и тук ние преминаване към третата причина – обясняват тази „слепота“ на европейците със социокултурни фактори, културна деменция, старост на социума и етносите, завършващи стадия на системното развитие с характерните за това изменения на социалната психология, включваща неспособността да защитават своя дом.Накратко казано, варварите рушат остаряваща и отслабваща империя. Нека разгледаме този аргумент. Изследователите казват, че немците са „уморени от историята“ (Geschichtsmüde). В общоевропейски план се отбелязва фактът, че двете световни войни са очернили не само национализма, но и патриотизма – тази гледна точка се развива в книгата „Нито Исус, нито Маркс“ на Жан-Франсоа Ревел.Тук, обаче, веднага възниква въпросът: защо от историята са уморени западните германци, а източните, бившите гедееровци – не?
Наистина, по повод настоящите западноевропейци, имащи към готическите храмове и ренесансови дворци същото отношение като настоящите араби – към пирамидите и Сфинкса, може да се кажат един от героите на романа Жан-Кристоф Гранже: „Нови поколения, наследяващи не силата на предците, а, напротив, натрупалата се умора, общество, което най-накрая се е отпуснало“. (Едно от наследствата на 1968 г., бих добавил аз). Но повтарям, защо източноевропейците (поляци, унгарци, хървати и и сърби) се отнасят различно към мигрантите, в сравнение с британците, французите, немците и шведите? Защо не са готови доброволно да сведат глава под секирата? А нали в Полша, Унгария и бивша Югославия двете световни войни преминават значително по-жестоко, отколкото във Великобритания, Франция, където колаборационистите са много повече от участниците в Съпротивата, а още повече от скандинавските държави с техните симпатии към Третия райх.
Отслабването на патриотизма в Западна Европа е резултат от целенасочената политика на атлантистките правителства – тоест на глобалистите. Евросъюзът не се нуждае от нации, а следователно, не му е нужен патриотизъм. Нужен му е мозаечен свят на малцинствата с двойна и тройна идентичност (регионална, хомосексуална и прочее) и смесено в расов план население. Вече споменах Де Маранш и преговорите за тунела под Гибралтар за осигуряването на мигранти от Африка в Европа.Значи, решавали са се преди всичко не икономически задачи. Всички разговори, че главното в поканването на мигрантите от Азия и Африка са решение на проблема за работната ръка, са лъжливи и се разбиват с простия аргумент – защо не се приканва безработната младеж от Испания, Португалия и Гърция, тоест от юга на самата Европа? Младеж, която е относително образована, вкоренена в честната традиция и за разлика от афганците, арабите и негрите, иска да работи.
И така, основната причина за отслабването на патриотизма в Западна и Централна („атлантистка“) Европа е целенасочения информационно-пропагандистки и политико-икономически курс. Да обърнем внимание на това, че категорично отношение към мигрантите и проблема с миграцията изобщо, въпреки натиска от страна на „брюкселските чиновници“ демонстрират бившите социалистически страни, където освен интернационализма, властите активно развиват социалистически патриотизъм неговото наследство, тази „закалка“ стига и досега. Това се вижда дори и в контраста между източната (бивша ГДР) и западната част на Германия: и отношението към мигрантите е различно, и готовността за съпротива, и различния брой джамии – всичко е различно. Може да се каже, че енергията именно да отишлите в миналото социализъм и социалистическа система стават за тези източноевропейци, които не са готови да „вървят под синджир“ в обречения „рай“ на постзападна Европа, допълнителен фактор за съпротива и позволява на източна Европа, особено при завой към Русия, да избегне много неприятности.
Според редица аналитици, в Западна Европа европейският начин на живот, култура и светоглед могат да се запазят в селските райони, където мигрантите не се стремят да попадат. Смятам, че такъв вариант може да се осъществи например в планинските райони на Шотландия, Испания, Швейцария, Германия, Австрия или в регионите, които имат естествена природна защита. Всички останали региони са готови зони за действията на наказателните и грабителски отряди от градовете – сметища, в които се превръщат местата на струпване на мигранти, не желаещи да работят. Разбира се, далеч не всички мигранти не искат да работят, но както показват изследванията – те са малцинство. Много европейски мюсюлмани по-охотно ходят да воюват на страната на „Ислямска държава“ или друга подобна организация. Остава откритият въпрос: способен ли е настоящият европеец, живеещ в своя не само пострелигиозен, но и постсветски и постнационален (като „постживот“ след смъртта) свят на някаква съпротива? Резултатът от размислите на честните и сериозни европейки аналитици по въпроса за миграцията и бъдещето на Европа е едновременно и трагичен и досаден: те изключват варианта за „меко кацане“ и решаване на кризата с мигрантите. „Изглежда европейците нямат достоен отговор на въпроса за бъдещето“, констатира Дъглас Мъри. „Наличният отговор по повод бъдещето е следният: как да бъде нанесен фаталния удар“. Изглежда, че е така, особено, ако се вземе предвид, че част от зомбираните от евросъюзническата пропаганда немци (и други европейци) заклеймяват движението ПЕГИДА и подкрепят имиграционната политика на Меркел.
Вижте кой дойде – хуните! Някога, по време на войната, британците наричат германците „агресивни хуни“. Как се е променил светът!
Какво е това? Безволие или социокултурна деменция на застаряваща и изкуфяваща цивилизация?
Превод: Поглед.инфо