/Поглед.инфо/ Говорейки на 1 октомври пред турското Велико народно събрание с поредната си дълга реч, президентът Реджеп Тайип Ердоган говори изключително оскърбително за държавите от Близкия изток: „Не трябва да забравяме, че въпросните държави не са съществували вчера и вероятно няма да съществуват утре. Но ние ще продължим да издигаме знамето си по тези ширини завинаги с разрешението на Аллах."
Няколко дни по-късно ръководителят на Арабската лига Абул Гейт остро разкритикува нарастващата намеса на Турция в арабските дела, включително нарушения на суверенитета на Ирак под формата на многократни военни атаки, както и окупацията на части от Сирия и военното участие в либийската криза. Съвместното изявление на Арабската лига на външните министри, прието на 9 септември, съдържа призив, отправен към Анкара „да се спрат провокациите, които могат да подкопаят изграждането на доверие и да застрашат сигурността и стабилността на региона“. „Намесата на Турция във вътрешните работи на арабските страни е ярък пример за негативна намеса в региона“, казва външният министър на ОАЕ Ануар Гаргаш, който обвинява Анкара, че заплашва безопасността на морското корабоплаване в Средиземно море, което е явно нарушение както на международното законодателство, така и на суверенитета на държавите. Египетският външен министър Самех Шукри се обяви за по-тясна координация на арабските страни за противодействие на разрушителната политика на Анкара по широк кръг въпроси - от образователни програми до подкрепа за силите на международния тероризъм в Сирия и Либия. Ръководителят на египетската дипломация призова за единство, за да се ограничат действията на Турция, която той нарече най-значимата заплаха за националната сигурност на арабските страни. Триполитания, Катар, Сомалия и Джибути, свързани с Ердоган, се присъединиха към изявлението с резерви, докато Анкара, разбира се, отрече обвиненията, считайки ги за "несериозни". В опита “да бъде изолирана” с ръцете на ОАЕ и другите арабски страни, Турция вижда интригите на Израел, организацията на Фетхулах Гюлен, както и „съюза на ционисти и евангелисти, особено преди президентските избори в САЩ“.
Всичко гореизложено в никакъв случай не е единственото доказателство за разрастващия се политически, дипломатически, икономически и евентуално военен разрив между самоназначения вестител на „Османския халифат от XXI век“ и сунитските арабски страни. „Турските войски и подкрепяните от Анкара милиции действат в три арабски страни - Либия, Сирия и Ирак. Това е геополитическа реалност, която арабският свят, както и международната общност трябва да признаят и на която да отговорят. Всъщност териториалните, политическите и икономическите амбиции на Турция в тези страни и извън нея се прокарват от висшите турски лидери, включително от президента Реджеп Тайип Ердоган. Сега Турция има военни бази в Катар, Либия, Сомалия, Северен Кипър, Сирия и Ирак. И не всички със съгласието на легитимните правителства “, пише Джордан Таймс. Сред монархиите на Персийския залив амбициите на Ердоган за великата сила недвусмислено се подкрепят, може би, единствено от Катар, на чиято територия (близо до Доха) се намира една от умножаващите се чуждестранни турски военни бази с 5 хиляди военнослужещи. Дори Саудитска Арабия, която дълго време се координираше с Анкара за свалянето на "режима на Асад", изглежда променя външната си политика, страхувайки се, че ще загуби аурата на лидерство в сунитския свят, за което Турция все повече твърди. „Осъждаме турското нашествие, турската агресия срещу Сирия“, заяви през 2019 г. не кой друг, а външният министър на Саудитска Арабия Адел ал Джубейр. След Абу Даби и някои други държави, султанатът на Оман върна посланика в Дамаск. За членовете на ЛАД нарастващата подкрепа за Дамаск е един от начините да се противопоставят на нарастващото влияние в региона на Турция, която активно използва екстремисти от международни терористични групи, за да дестабилизира ситуацията в своите съседи.
Заедно със Саудитска Арабия ОАЕ се противопоставят на групировката „Мюсюлмански братя“, която Ердоган използва като инструмент за прокарване на интересите на Турция в Близкия изток. Прокси войната между Кайро, Абу Даби и Рияд, от една страна, и Анкара и Доха, от друга, може да бъде проследена навсякъде - от Либия до Палестина, Сирия и дори Кавказ. По-активната регионална политика на Ереван, включително укрепване на връзките с Египет и ОАЕ, разгневи Анкара и може да се превърне в един от факторите за насърчаване на Баку да започне активни военни действия срещу Нагорни Карабах.
Изострянето на политическите противоречия (които бяха катализирани от убийството през 2018 г. на саудитския журналист Джамал Хашоги в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул) е придружено от влошаване на икономическото взаимодействие. „Бойкотът на всичко турско, независимо дали е внос, инвестиция или туризъм, е отговорност на всяка саудитска компания - компании и потребители - в отговор на продължаващата враждебност на турското правителство към нашето ръководство, страната ни и нашите граждани“, обяви на 4 октомври Аджлан Ал-Аджлан, ръководител на търговската камара на Саудитска Арабия. Повече от година бизнесмени от двете страни говорят за неофициалния бойкот на Саудитска Арабия на турския внос. По-рано депутатът от опозиционната Народна републиканска партия Мехмет Гузелмансур заяви, че нетрайните плодове и зеленчуци, изнасяни от южния регион Хатай (бившата сирийска Александрета), който той представлява, се развалят на саудитската граница. "Ако проблемът остане нерешен, пълното ембарго на Саудитска Арабия може да се разшири чрез подобни стъпки от съюзници като Дубай, Бахрейн и Оман", предупреждава политикът.
Страдайки от пандемията на коронавируса на фона на резки колебания в обменния курс на лирата, турската икономика изглежда силно уязвима от консолидиран бойкот от страна на арабските страни, с които търговските и други връзки нарастват стабилно през последните години. Вносът на Турция от арабските страни през 2019 г. възлиза на 14 милиарда долара, на 22 милиарда долара зад износа, подчертавайки значението на арабските пазари за турските износители. Печалбите им през 2020 г. значително намаляват и възлизат на около 90 млрд. долара през януари-юли, което е с 13,7% по-малко в сравнение с 2019 г. Износът за арабските страни възлиза на 17 млрд. долара, или около 19% от общия, докато за същия период на миналата година 36 млрд. долара, което представлява около една пета от износа на Турция. Основният купувач на турски стоки е Ирак, опустошен от гражданската война, американската окупация и разюзданите въоръжени групировки, продажбите на които през 2019 г. възлизат на 10,2 млрд. долара (28% от турския износ за арабските страни). Следват го Обединените арабски емирства (10%), Египет (9,7%) и Саудитска Арабия (9,2%). Както бе споменато по-горе, отношенията на Анкара с всички тези страни постоянно се влошават, докато „съюзническият“ Катар купува турски стоки едва за 1,2 милиарда долара.
Важна област на икономическото сътрудничество са преките арабски инвестиции в Турция, които към 2019 г. възлизат на 32 милиарда долара, или 21% от общите преки чуждестранни инвестиции в страната. Тук несъмнен лидер е Катар (22 млрд. долара или 68%), следван от ОАЕ (6 млрд. долара) и КСА (по-малко от 1 млрд. долара). Преките инвестиции на Турция в арабските страни се оценяват на 2,4 млрд. долара, половината от които са в Алжир. По отношение на туризма гражданите на арабските страни (Ирак, Саудитска Арабия, Йордания, Ливан, Кувейт и други) представляват 10% от чужденците, посетили Турция през първите осем месеца на тази година на фона на рязък спад вследствие на пандемията.
По примера на ОАЕ и Саудитска Арабия, Египет забрани турските телевизионни сапунки да се излъчвт в страната. Разбира се, символични санкции или дори колективен бойкот от страна на арабската общност, който не се отличава, меко казано, в единство, изглежда далечна перспектива, а търговските и икономическите връзки на Турция са разгърнати главно в Европа (където всичко също далеч не върви добре). В началото на октомври в интервю за един от арабските вестници заместник-министърът на културата и туризма на Турция призова за диалог в името на „мира и просперитета“, като едновременно обвини някои „враждебни елементи“ в разпространение на „неверни, неоснователни и изфабрикувани обвинения“ срещу турския лидер. Истинските дела на новоизсечения султан, обсебен от външнополитическата експанзия, сееща смърт и разрушения, където и да стигне, говорят сами за себе си. По-нататъшната неоимперска арогантност и враждебност към съседите неизбежно ще доведе не само до икономически проблеми, но и до политическа изолация в региона.
Превод: В. Сергеев