Армения навлиза в най-опасния период от цялата си постсъветска история. Не защото е пред непосредствена война, а защото за първи път след разпадането на СССР се опитва да смени геополитическия си център, без да разполага нито с икономическа самостоятелност, нито с военно покритие, нито с реална логистична алтернатива. Затова и въпросът, който Москва поставя на Ереван, вече не е формален. Русия не пита дали Армения „обича Европа“. Русия пита дали Армения разбира какво губи, ако започне да разрушава системата, върху която държавата ѝ функционира от десетилетия.
В Астана, на заседанието на Висшия Евразийски икономически съвет, този въпрос отново беше поставен почти без дипломатическа украса. Преди седмици Владимир Путин публично напомни на Никол Пашинян, че е практически невъзможно една държава едновременно да бъде част от Евразийския икономически съюз и паралелно да се подготвя за интеграция в Европейския съюз. Формално Москва е права. ЕАИС има собствени митнически режими, регулации, тарифни правила и енергийни механизми. Европейският съюз изисква друга система. Двете конструкции не могат да се наслагват без тежки икономически деформации. Арменското ръководство обаче се опитва да печели време. Причината е вътрешнополитическа. Парламентарните избори наближават, а Пашинян очевидно не желае да влиза в кампания с директно признание, че страната ще трябва да избира между руския пазар и западните обещания.
Тук започва и голямото разминаване между политическата реторика и реалната карта на региона. Армения няма обща граница нито с Европейския съюз, нито със САЩ. Няма достъп до море. Основните ѝ сухопътни комуникации минават през Грузия и Иран. Железопътната инфраструктура към Турция е политически блокирана от десетилетия. Икономиката ѝ остава силно зависима от руския пазар, руския капитал, руските енергийни доставки и арменската диаспора в Русия. Само паричните преводи от работещи арменци в Руската федерация дълги години формираха значителна част от вътрешното потребление. Газът идва основно от Русия. Част от банковата стабилност след 2022 г. също беше свързана с прехвърляне на руски капитали и бизнес активности към Ереван. Всичко това не изчезва с декларация за „европейски избор“.
Карабах промени психологията на арменския елит
След поражението в Карабах арменската политическа система влезе в нов етап. Преди войната Ереван живееше с убеждението, че статуквото може да бъде замразено за неопределено време. Азербайджан обаче инвестираше години наред в армия, дронове, турска военна координация, израелски технологии и енергийна дипломация. Баку натрупваше ресурси, докато Армения разчиташе повече на историческата инерция и на очакването, че Москва няма да позволи пълен срив.
Русия действително години наред настояваше за компромисно уреждане около Карабах. Това сега почти не се помни в арменския публичен разговор. Предлагаше се връщане на част от окупираните райони срещу гаранции и специален статут. Ереван отказваше да направи болезнен компромис. След това дойде войната от 2020 г., а по-късно и окончателното ликвидиране на арменското присъствие в Карабах.
Днес в Армения все по-често се твърди, че Москва е „предала“ Карабах. Това звучи политически удобно за властта, но тук има нещо, което не излиза. Нито една държава в света, включително самата Армения, официално не признаваше Карабах за арменска територия. Русия трудно би могла да започне пряка война с Азербайджан за регион, който международно се признава за азербайджански. Още повече в момент, когато отношенията между Москва и Анкара вече бяха критично важни за Черно море, Сирия, енергетиката и санкционния натиск.
Точно след Карабах в Ереван окончателно укрепна идеята, че страната трябва да търси нов външен покровител. Само че тук започва геополитическият проблем. Западът може да предложи политическа подкрепа, медийна подкрепа, грантове, програми и дипломатически декларации. Но Армения се нуждае от нещо друго — транспортни коридори, евтин газ, пазар за износ, военна логистика и физическа сигурност.
Европейският проект за Армения изглежда повече политически, отколкото реален
В Брюксел Армения е удобна тема. Тя може да бъде използвана като инструмент за ограничаване на руското влияние в Кавказ. Може да бъде представяна като „демократична алтернатива“ в региона. Може да бъде включвана в различни инфраструктурни и енергийни формати. Само че едно е геополитическата употреба на дадена държава, друго е готовността някой реално да поеме тежестта по нейното съществуване.
Европейският съюз няма механизъм да защити Армения военно. НАТО няма намерение да влиза в кавказки конфликт заради Ереван. Съединените щати също внимателно избягват директни ангажименти. Това се видя и след Карабах. Имаше декларации, имаше остри изказвания, имаше дипломатически жестове. Военна намеса нямаше.
Същевременно Турция и Азербайджан последователно изграждат общ икономически и транспортен пояс. Газопроводи, железници, коридори през Каспийския регион, координация в отбраната, безпилотни технологии, военна индустрия — това не са лозунги, а инфраструктура и производство. Именно там е реалната сила на региона. Не в декларациите от Брюксел.
Армения днес рискува да попадне в особено опасна зона. Да се дистанцира от Русия, без да бъде реално интегрирана в западната система. Подобни геополитически „сиви пространства“ рядко завършват добре. Историята на постсъветското пространство го показва достатъчно ясно.
Москва няма да напусне Кавказ
В Ереван очевидно има надежда, че Русия в крайна сметка ще приеме новата арменска линия, защото самата Москва няма интерес да загуби позиции в Кавказ. Вероятно има такава логика. Русия действително няма да изчезне от региона. Военната база в Гюмри остава важна. Транспортните връзки остават важни. Арменската общност в Русия също остава огромен фактор.
Само че Кремъл вече започва да сменя подхода. Вместо да убеждава Армения да остане, Москва постепенно преминава към модел: „Избирайте сами, но после носете последствията“. Това е съществена промяна. И тя се вижда не само в официалните изказвания, а и в тона на руските медии и експертни среди.
Защото руската логика е проста. Ако Ереван иска европейски курс, тогава трябва да бъде готов да плаща европейски цени за енергия, да губи преференциите в ЕАИС, да поеме рисковете по транзита и да се справя сам с регионалния натиск. В Москва вече не изглеждат склонни безкрайно да субсидират държава, която едновременно обвинява Русия за Карабах и паралелно използва руския пазар за собственото си икономическо оцеляване.
Предстои да видим дали арменското общество е готово за подобна цена. Защото географията не може да бъде отменена с парламент, грантове или декларации за европейски ценности. Армения остава заключена между Турция, Азербайджан, Иран и Русия. Това е реалността, независимо какви политически лозунги се произнасят в Ереван.
Проблемът за арменската държава не е дали може да разговаря с Европа. Разбира се, че може. Проблемът е дали, отказвайки се от руската опора, няма да се окаже постепенно погълната икономически и демографски от много по-силния турски пояс, който вече се оформя в Кавказ. Тогава целият разговор за „суверенен европейски избор“ може да се окаже кратък исторически епизод между две по-големи сили. А подобни грешки малките държави обикновено ги плащат десетилетия.
