/Поглед.инфо/ В разговор на Даниел Дейвис за войната Русия–Украйна с Джон Миършаймър той твърди, че реални преговори няма, защото Европа и Киев отхвърлят ключовите руски искания, а Москва ги смята за неподлежащи на отстъпки. Според него администрацията на Тръмп иска да прехвърли тежестта върху Европа и да се насочи към Азия, докато европейските елити продължават линията на конфронтация без ресурс да обърнат фронта. Крайният резултат, предупреждава Миършаймър, е дълга токсичност в Европа и предстояща битка за прехвърляне на вината, когато стане ясно кой губи.

Европа и Украйна, казва водещият Даниел Дейвис, се опитват да изтласкат Доналд Тръмп встрани, докато паралелно търсят начин войната между Русия и Украйна да бъде прекратена. Парадоксът е очевиден: от една страна искат да го „неутрализират“ политически; от друга – да запазят достъпа си до всички ползи от сътрудничеството с Вашингтон: боеприпаси, оръжия, разузнавателна информация. Това е новата динамика – не борба само срещу Русия, а и борба за влияние над американската позиция.

В разговора е поканен проф. Джон Миършаймър – един от най-известните американски теоретици на международните отношения. Водещият очертава рамката: Тръмп, според публичните информации, е опитал да придвижи план за мир – говори се за „план в 28 точки“ – като първо е търсил общ език с Русия, а после се е опитал да разговаря с Киев и европейците. Оттам нататък всичко се е превърнало в хаос, защото европейската и украинската страна настояват за условия, които звучат като продължение на същата политика: гаранции за сигурност, запазване на украинската армия без ограничения и дори път към НАТО в перспектива. В същото време от Украйна идват заявления от типа „няма да отстъпим никаква територия“.

Миършаймър не приема тази картина като начало на договор, а като доказателство, че договор изобщо не е възможен.

Според него ситуацията е проста и жестока: Европа и Украйна ясно и недвусмислено отхвърлят основните руски искания, а от руска перспектива тези искания са неподлежащи на преговори. Ако едната страна не отстъпва по ключовите си позиции, а другата ги смята за абсолютна червена линия, тогава „преговорите“ не са преговори, а политически спектакъл. И затова, заключава Миършаймър, целият този разговор в Европа е „театър“: конфликтът ще се реши на бойното поле.

Водещият все пак настоява да се обсъдят „ходовете“, с които различните играчи се опитват да избегнат тази сурова реалност. В този контекст се появява и оценката на Тръмп за Европа – че тя се разпада, отслабва от политическа коректност и се нуждае от радикални промени. Паралелно върви и по-голямата стратегическа рамка: нова американска концепция за сигурност и все по-откритият въпрос – докъде САЩ изобщо искат да останат „закотвени“ в Европа.

Миършаймър твърди, че администрацията на Тръмп иска значително да намали американското военно присъствие на континента и да прехвърли тежестта на войната върху европейските държави. Минимумът е „европейците да поемат своята сигурност“. Максимумът – и това вече е политически най-трудното – САЩ да се изтеглят изцяло, дори НАТО да бъде обезсмислен или прекратен. Това е трудно за реализиране тук и сега, но ако Тръмп можеше да действа без ограничения, казва Миършаймър, вероятно точно това би избрал.

Въпросът е дали Тръмп действа стратегически или импровизира. Отговорът е двоен: той често говори спонтанно, което затруднява анализа му, но по дълбоката линия Миършаймър вижда постоянство още от първия му мандат: желание за подобряване на отношенията с Русия и концентриране на усилията срещу Китай. В миналото вътрешнополитическите скандали в САЩ са направили подобна промяна почти невъзможна. Сега Тръмп се връща с намерение да направи това, което не е успял тогава: да прекрати войната в Украйна и да разтовари американския ангажимент към Европа.

Но точно тук той се сблъсква челно със съпротивата на европейците и украинците. И според Миършаймър неговата реакция е проста: „европейците да се оправят сами“. Той ги възприема като „безплатни пътници“, които дълго са се ползвали от американския чадър. Оттук идва и логиката за по-силен „завой към Азия“ във втория му мандат.

Водещият обръща разговора към европейската перспектива: не е 1991-а, светът се променя, а Европа изглежда сякаш отчаяно иска да върне часовника назад – към предвоенния статут. Според него има „печеливша“ линия: възстановяване на отношенията с Русия, енергийна рационалност, по-малко напрежение, по-сигурна среда. Миършаймър се съгласява – и добавя радикално проста рецепта: ако европейците и украинците бяха прагматични, щяха да отидат в Москва и да сключат сделка, която неизбежно включва приемане на голяма част от руските искания. Това е неприятно, признава той, но е „лош вариант“, който е „най-добрият наличен“.

Проблемът е, че тази логика не може да бъде „продадена“ – нито на европейския политически център, нито в американския мейнстрийм, нито на украинците. И точно тук, според Миършаймър, е капанът на Тръмп: той не може да наложи реалистичния изход, защото политическата машина в Европа и в западния публичен дискурс е настроена на конфронтация.

Следствието: Европа ще продължи антагонистичната политика към Русия, Русия ще отговаря с антагонизъм към Европа, ще се опитва да я разделя – между държави и вътре в държавите – и ще подкопава трансатлантическите връзки. Европа ще отвръща, а войната ще продължи „колкото погледът стига“. Така се раждат отровни отношения на континента за обозримо бъдеще – и това, подчертава той, не е в интерес на Европа. Но не вижда механизъм за промяна.

Когато Миършаймър разказва за впечатленията си от разговори в Европейския парламент, картината става още по-ясна: крайно левите и крайно десните по-лесно приемат идеята за сделка и прекратяване на войната. Политическият център обаче е твърд против всякакво споразумение с Русия и настоява войната да продължи. Там доминира русофобска нагласа, която игнорира фактите: Украйна губи на фронта, Европа няма инструмент да обърне военния баланс, а без мащабната американска финансова подкрепа тежестта пада върху бюджети, които не могат да я понесат.

Миършаймър признава, че не разбира защо европейските елити не търсят начин да „затворят“ войната, след като комбинацията между фронта и икономиката прави финала предвидим. Понякога, казва той, чува оптимистичния аргумент „още малко време и ще обърнем нещата“, но все по-рядко – защото безизходицата става очевидна. И когато поискаш факти и логика зад тази надежда, получаваш… нищо. „Крило и молитва“, както сам го формулира: надежда без ресурси.

Следват конкретните му аргументи: недостиг на хора, недостиг на пари, недостиг на огнева мощ. Той говори за крайно изострени практики – изпращане на мобилизирани без подготовка – и за силен руски превес в ключови направления на огневата мощ. В такава ситуация, пита той, как точно Украйна ще задържи войната, камо ли да обърне фронта?

Когато в разговора се появяват изказвания на европейски лидери, които говорят за „карти“, „козове“ и „устойчив справедлив мир“, Миършаймър реагира със скептицизъм. Ако руската икономика „се чупи“ – казва той – това не се вижда в реалните данни; а надеждата, че икономическият колапс ще е „оръжие за победа“, не е сериозен аргумент. В същото време САЩ се изтеглят от уравнението: Тръмп не иска да финансира войната, готов е за оръжия, но само ако европейците платят. А Европа – според Миършаймър – е в по-лошо икономическо състояние, отколкото през 2022 г., с тежки дългови проблеми при ключови държави.

И точно това, казва той, обяснява защо европейците започват да говорят за руски активи: те нямат свои пари, а искат да продължат войната. Това е отваряне на „кутията на Пандора“ и симптом на отчаяние, не на сила.

В този климат отношенията между Тръмп и европейските лидери се превръщат във „война на думи“. Презрението му към европейските елити е открито, а взаимността е неизбежна. Реториката ескалира – и Миършаймър предупреждава за следващата фаза: когато Украйна загуби и това се възприеме като тежко поражение за НАТО, ще започне „играта на вина“.

Европейците ще се опитат да обвинят Тръмп, че „се е дръпнал в последния момент“. Тръмп ще се пази да не изглежда като човекът, който е „изоставил“ фронта: ще казва „това беше войната на Байдън“, и ще подчертава, че е бил готов да даде оръжия, стига Европа да ги плати. Включително и по теми като вторични санкции – така, че отговорността да се разпредели, а вината да не се стовари върху него.

Изводът на Миършаймър е мрачен: много европейски елити вероятно вече разбират накъде отива войната, но вместо да търсят изход, се подготвят да не бъдат обвинени за катастрофата. И това обяснява защо политиката изглежда все по-нерационална: когато финалът е неприятен, най-важното става не победата, а разказът след поражението.

В края разговорът се пренася към още една тема – границите на допустимото мнение в западния мейнстрийм. Миършаймър твърди, че публичните фигури, които редовно говорят по телевизии, често са принудени да следват определен наратив, иначе губят позиции и достъп. И добавя, че идеята за „отворен дебат“ по Украйна – или по други горещи теми – се превръща в мит: все по-малко позиции са позволени, все повече – изтласквани извън „официалния“ разговор.

И ако тази тенденция продължи, предупреждението му звучи не само като анализ на войната, а като диагноза за Запада: когато реалността вече не може да бъде казвана свободно, политиката започва да се движи по инерция към най-лошия възможен край.

Източник: https://www.youtube.com/watch?v=PgnOZth4bA4

Превод: ПИ