/Поглед.инфо/ Андрей Фурсов предупреждава: новият свят няма да се роди в мир, а в серия от конфликти, които се преливат един в друг като „нова 30-годишна война“. В тази буря полюси стават само държавите с ядрена мощ, ресурси и демография, а Европа постепенно губи статут на център. Пред нас е период на 20–30 години неопределеност, в който стратегиите се свиват до едно – оцеляване.

Новият свят, казва Фурсов, няма да се появи с конференции и декларации. Той ще се роди в огъня на войната – не като единичен конфликт, а като дълга епоха на преливащи фронтове. Още отдавна той говори за „нова 30-годишна война“: започнала в Сирия, продължила през Украйна и, за съжаление, способна да се разрасне и в други части на света – вероятно все по-близо до нашите граници. Именно в тези условия – в хаоса, страха и изтощението – ще се изкове новият ред.

Можем да разсъждаваме само върху едно: кой има най-големи шансове да стане полюс и какво изобщо означава „полюс“ в свят, който се разпада и се пренарежда едновременно. Фурсов формулира условията без украса: за да бъдеш истински център на сила, ти трябва ядрено оръжие, трябва ти природен ресурсен фундамент и трябва демографски потенциал – хора, територия, възпроизводство, жизненост.

По две от тези линии Русия стои много добре – ресурсите и ядреното оръжие са налице. Но има и уязвимост, която не може да бъде замитана: демографията. Тя е ахилесовата пета, проблемът, който може да се превърне в решаващ фактор в дългия исторически маратон.

Китай – естествен претендент – изглежда по-силен в демографски смисъл, но там се очертава друг разлом: колосалната пропаст между богати и бедни и, още по-опасно, между богати и бедни региони. Китай в исторически план рядко е бил „монолитен“: той се е събирал и разпадал, люшкал се е между депресивния север и по-развития юг. Тази вътрешна география на неравенството е неговата голяма слабост – и тя може да се активира в условията на глобална криза.

Европа, според Фурсов, не само няма да бъде нов център, а по-скоро ще излиза от ролята си на такъв. Тя „си отива“ – политически, икономически, демографски, исторически. Паралелно с това Великобритания и САЩ се опитват да изграждат свои зони на влияние. Лондон мечтае минимум за собствена зона, максимум – за глобална британска конструкция, в която да „влязат“ и Съединените щати. Вашингтон, на свой ред, преследва подобна цел по свой модел.

И все пак – подчертава Фурсов – възможни са и най-неочаквани пренареждания. Той допуска чисто хипотетично сценарий, в който световната шахматна дъска се обръща: британско-китайски съюз срещу руско-американски. Това звучи парадоксално, но в епохи на разпад парадоксите стават ежедневие. Защото, когато има криза, случайността се изравнява с необходимостта: личностни, ситуационни и привидно „малки“ фактори започват да тежат колкото географията и икономиката.

Възможен е и друг вариант – Русия и Китай срещу Запада, при колеблива, „подвижна“ позиция на държави като Индия и Бразилия, които умеят да се движат между лагерите и да печелят от всички посоки. Именно тук Фурсов припомня идея, изказвана и от Сергей Лавров: Индия и Бразилия могат да станат членове на Съвета за сигурност на ООН. Подобна промяна би затворила вратата за Япония и Германия – според логиката, че победените във Втората световна война нямат място във „висшия клуб“ на следвоенния ред. Индия и Бразилия биха могли да играят ролята на балансьор – между Русия и Китай от една страна и западните държави от друга.

Но – и тук идва ключовото – твърде много зависи от това как ще завърши конфликтът в Източна Европа и как ще се разположат следващите огнища на напрежение: Прибалтика, Закавказието, други зони. Влизаме в поле, в което не просто прогнозата е трудна, а самата реалност става подвижна. Фурсов го формулира без заобикалки: през следващите 20–30 години ще живеем в състояние на неопределеност, бърза смяна на съюзи и ускорено пренареждане на световната конфигурация.

Когато един свят рухва, стратегическото мислене се оказва почти невъзможно, защото стратегията е „бъдеще“, а този свят – в сегашната си форма – няма бъдеще. Затова на преден план излиза тактиката: поредица от ходове за оцеляване в момент, когато всичко се търкаля надолу. Единствената реална „голяма стратегия“ в подобна ситуация е проста и сурова: да осигуриш преживяване на системата си.

В този контекст Русия и Китай са – поне на този етап – твърди тактически съюзници. Китайците разбират, че без Русия могат да пропаднат. Русия разбира, че без Китай положението ѝ ще стане тежко. Това не е сантиментален съюз, а съюз на взаимната необходимост: ако Русия изчезне, китайската конструкция може да се разпадне; ако Китай изчезне, на Русия ѝ става много по-трудно. В това има жестока логика на епохата.

Западът, добавя Фурсов, изглежда единен по отношение на Русия, макар всеки да преследва и свои цели. Но това единство не бива да се абсолютизира – под един ъгъл е монолит, под друг е разцепен. Освен това има играчи като Индия и Бразилия, които се стремят да участват във всички игри едновременно.

И най-същественото: днес вече няма онзи всесилен „контрольор“ във всяка зона, който да удари по масата и да сложи всички по местата им. По времето на съветско-американското противопоставяне подобен механизъм съществуваше: Москва можеше да ограничава своите „клиенти“ след договорка с Вашингтон, а Вашингтон – своите. Днес това става все по-трудно. Светът е по-разхлабен, по-хаотичен, по-неконтролируем – и точно затова е по-опасен.

И така – заключението на Фурсов е хладно, но пределно ясно: идват десетилетия на нестабилност, на размествания и внезапни обръщания. В такава епоха печели не онзи, който има най-красиви стратегии, а онзи, който има воля, ресурси и нерви да премине през бурята.

Превод: ПИ