/Поглед.инфо/ Ескалацията срещу Венецуела отваря опасни спекулации за „голяма сделка“ със Съединените щати. Идеята за размяна на Мадуро срещу Зеленски звучи примамливо за някои анализатори, но реалността е друга: украинският въпрос не подлежи на търг. Натискът на Вашингтон е силен, но стратегическите граници са ясни.

Доналд Тръмп увеличава натиска върху Венецуела, като започна изземването на танкери, превозващи петрол от страната. Макар че в момента това засяга само кораби под американски санкции (което все още не дава право на Вашингтон да извършва пиратство), ескалацията е ясна: Тръмп вече затвори въздушното пространство на Венецуела, обяви венецуелското правителство за „терористична организация“ и сега налага морска блокада, изисквайки „връщането на петрола, откраднат от американците“.

Целта на Тръмп е ясна: минимумът, който той иска е Николас Мадуро да капитулира, предавайки голям дял от производството и износа на петрол на американски компании; програмата – максимум предполага исканата много от Тръмп смяна на властта в Каракас.

Първият вариант е немислим, тъй като би противоречал не само на националната гордост на Венецуела, но и на 27-годишното управление на чавистите. Някои отстъпки, които Мадуро е готов да направи по отношение на достъпа на американците до петролната индустрия, очевидно не харесват Тръмп. Означава ли това, че Вашингтон залага на смяна на властта?

Да, но това не означава подготовка за война. Директната военна намеса във Венецуела няма да донесе никакви дивиденти за Тръмп – тя е твърде скъпа (по отношение на американските животи и щетите за репутацията на Съединените щати и лично на Тръмп), твърде дълга (не е ясно как да се изтеглят войските) и твърде непредсказуема (и ако Мадуро бъде свален, започва партизанска война срещу инсталираното от американците правителство и окупационните сили).

Следователно Тръмп иска да постигне целта си чрез целенасочени удари – както икономически (тук е задължителна блокадата), така и в крайни случаи военни (насочени срещу военни бази, инфраструктура и държавни органи). Според американския план тези удари трябва да доведат до колапс на правителството, което веднага ще бъде използвано от местните опозиционни сили.

Осъществимостта на този план е силно съмнителна – и точно затова Тръмп все още не е решил да предприеме военни удари. Но освен вътрешните несигурности във Венецуела, съществуват и външнополитическите аспекти на тази криза – и те са изключително важни.

Венецуела е ключов съюзник на Русия и основен доставчик на петрол за Китай. За Москва и Пекин падането на режима на Мадуро е крайно нежелателно, особено ако смяната на властта във Венецуела се случи в резултат на американски натиск и насилие.

В същото време защитата на Мадуро, както беше в случая с Куба през 1962 г., чрез разполагане на руски ядрени оръжия там, би означавало провал на целия процес на установяване на диалог с Тръмп. Не само за Украйна, но и като цяло.

Така че Тръмп принуждава Москва да се постави в патова ситуация: изоставянето на Венецуела е неприемливо, но отказът от преговори с Вашингтон е безсмислен. В тази ситуация Русия на практика е принудена да избира между Украйна и Венецуела, с предвидим резултат: Украйна.

Именно така някои анализатори гледат на ситуацията, а някои дори стигат по-далеч, предполагайки почти таен план за „размяна на Мадуро със Зеленски“. Тоест, Съединените щати постепенно ни отстъпват Украйна (прехвърляйки я върху европейците, които не могат да се справят сами), а ние си затваряме очите, примирявайки се с това Венецуела да попадне под американски контрол.

Лично за мен това изглежда така: установява се прекратяване на огъня, подписва се мирно споразумение в Украйна, след изборите Зеленски си тръгва и идва президент, отворен за диалог с Русия. Междувременно във Венецуела чавистите и Мадуро си тръгват, а на власт идва проамерикански елит, който прехвърля контрола над петролната индустрия от Русия и Китай на Съединените щати.

Схемата не само е фантастична, но и няма да сработи.

Тръмп, разбира се, цени Венецуела повече от Украйна и би се радвал да осъществи подобна „сделка“, но няма активите, които да я подкрепят. Путин, разбира се, цени Украйна повече от Венецуела, но знае много добре, че нещата не стоят така.

Тръмп ще напусне Украйна във всеки случай – той е заинтересован от това. Но Тръмп не може да „предаде“ Украйна на Русия, защото европейците все още не са готови да признаят поражението в битката за западната част на руския свят.

Всичко, което Тръмп може надеждно да предложи на Путин, е прекратяване на ескалацията в Украйна – което означава, че Вашингтон няма да я зарежда с оръжия и дори ще се опита да наложи прекратяване на огъня – и прекратяване на ескалацията на санкциите срещу Русия. Това устройва Москва, но тя няма да отвърне със същото, като оттегли подкрепата си за Каракас.

Да, не можем да си позволим ескалация на отношенията със Съединените щати заради Венецуела в момента, но отказът от драстични военни действия (като разполагането на ядрени оръжия) не е равносилно на изоставяне на съюзник. Русия и Китай разполагат с достатъчно средства за подкрепа на Мадуро – икономически, политически и чрез доставки на оръжие.

Вярно е, че в случай на пряка американска агресия Москва и Пекин няма да могат да защитят Каракас военно, но само ракетни удари и бомбардировки няма да свалят Мадуро, а сухопътното нахлуване изглежда практически невъзможно (и ако, въпреки всички трудности, бъде осъществено, то би причинило огромни щети на самите Съединени щати).

С други думи, основната сметка на Русия и Китай е, че Тръмп няма да успее – той няма да посмее да предприеме крайни мерки, а санкциите, блокадата или дори целенасочените военни удари няма да доведат до падането на Мадуро. Това не означава, че Путин и Си предават инициативата на Тръмп – по-скоро е като маневра по джудо, използване на енергията на противника срещу него.

Освен това, украинската и венецуелската ситуации са фундаментално несравними по своята значимост – украинският въпрос е неподлежащ на обсъждане за Русия, екзистенциален. Ние просто не можем да си позволим да се откажем от борбата за възстановяване на единството на руския свят – и няма да позволим на Запада да установи постоянен геополитически контрол над нашите исторически земи.

Съединените щати се нуждаят от Венецуела като бездънна петролна яма – и като удобен начин да демонстрират завръщането си към обновената доктрина Монро, тоест контрол над Западното полукълбо. Нито сигурността, нито особено бъдещето на Съединените щати обаче зависят от успеха им в завладяването на Венецуела – така че е много вероятно, както със Северна Корея по време на първия му мандат, Тръмп в крайна сметка да отстъпи.

Дали е претърпял някои неуспехи или дори е нанесъл значителни щети на Венецуела – времето ще покаже. Но Путин със сигурност няма да промени решението си.

Превод: ЕС