/Поглед.инфо/ Стратегическата автономия отдавна е постоянен лозунг на привържениците на идеята за силна Европа, която би била законодател, а не обект на чужди закони в променящия се световен ред. Изглежда обаче, Европейският съюз никога няма да се доближи до постигането на тази цел и най-вече поради разногласия между членовете на алианса, относно интересите, които трябва да се защитават и насърчават, както и предупреждения за възможната загуба на суверенитет в най-чувствителните за националните правителства сфери.
За един проницателен, макар и симпатизиращ на Европа, наблюдател, който гледа с едното око днешния Европейски съюз, а с другото - към бързо променящия се свят, е очевидно, че часовникът тиктака и времето изтича. Това усещане за неотложност изглежда особено трогателно на фона на събитията в Беларус и Източното Средиземноморие, които подчертават липсата на стратегическа тежест на ЕС в неговата „близка чужбина“, докато посещението на китайския външен министър Уан Йи хвърля светлина върху пасивната роля на ЕС в американско-китайската конфронтация.
Ако Европейският съюз наистина иска да представлява независим полюс във формиращия се многополюсен свят, той трябва първо да вземе предвид отношенията с пет държави. Понастоящем всички тези отношения са в постоянно движение и дали Европейският съюз влияе активно върху тяхното развитие или действа под влияние на обстоятелствата, ще определи дали той ще бъде сред равнопоставени партньори на масата или ще бъде поднесен като ястие.
На първо място, говорим за отношенията с Русия и Турция. Русия при президента Путин беше труден партньор от самото начало. Понякога връзката се подобряваше, а друг път рязко се охлаждаше. След 2014 г. и анексирането на Крим Москва последователно действа по-скоро като противник, като се намесва в конфликта в Източна Украйна и използва дезинформация, за да повлияе на европейските избори и вътрешната политика на страните от ЕС. Опитите и успешните убийства на руски емигранти във Великобритания и Германия свидетелстват за липсата у Путин на уважение дори към най-могъщите европейски държави.
С отслабването на украинската криза обикновено явление в Европа, особено във Франция, Италия и другите страни с мощни енергийни лобита и дългогодишни симпатии на електората към Русия, е да се говори за премахване на санкциите, често мотивирано от необходимостта да се предотврати появата на ос Русия-Китай. Основата на това взаимодействие обаче рядко е описана в детайли. Това, че Брюксел може да предложи на Москва толкова необходимите инвестиции в застаряващата енергийна инфраструктура, както и да засили легитимността на нейните великодържавни амбиции, е ясно. Не е обаче напълно ясно какво може да предложи Русия на Европа в замяна, освен че ще спре да нарушава международното право. Политическата криза в Беларус е друга илюстрация на безсилието на ЕС и мощното влияние на Путин върху източната периферия на Европа.
Турция при Ердоган също е предизвикателство за Европа. След като се стремеше към Европейския съюз, тази държава напоследък става все по-авторитарна във вътрешната си политика и непредсказуема на регионално ниво. Подобно на Путин, Ердоган прокарва амбициите си с всички налични средства, които сега се разпространиха в цялото Източно Средиземноморие. През последните месеци дългогодишното напрежение около офшорните газови находища край Кипър и споровете с Гърция за правата върху изключителните икономически зони достигнаха своя връх. В комбинация с повишеното напрежение във връзка с военната намеса на Анкара в Либия, това накара Франция да разположи морските си сили край бреговете на Гърция и да проведе съвместни учения като демонстрация на подкрепа.
Еманюел Макрон изглежда смята, че само езикът на силата може да сдържи Ердоган. Но неговите партньори в ЕС и най-вече Германия все още предпочитат диалога с Анкара пред ескалацията на конфликта. За разлика от Русия, Турция може да предложи конкретни резултати, свързани например с потока на бежанци от Близкия изток. Като член на НАТО тя може да се окаже полезна и за ограничаване на руските амбиции в Близкия изток.
Европейското турне на Уан Йи подчертава значението на отношенията между ЕС и Китай. Това посещение беше възприето от мнозина като пропагандна кампания на Пекин, чиято цел е да се нормализират отношенията след охлаждането поради пандемията от коронавирус, както и ескалацията на напрежението в Хонконг. Би било грешка обаче да се мисли, че Европа има водеща роля. Напротив, в много отношения това е „пътник“, предпазливо наблюдаващ, как Пекин и Вашингтон се борят за глобално влияние.
Впрочем, решаващо значение за по-нататъшното развитие на връзките с всички тези страни имат отношенията между ЕС и Съединените щати, тъй като при нормални обстоятелства Вашингтон може да бъде източник на мощна подкрепа за взаимодействието на Европа с Русия, Турция и Китай. Но президентът Доналд Тръмп не направи много, за да накара съюзниците си да са уверени в ангажимента на Америка към трансатлантическото партньорство. Въпреки това, дори Джо Байдън да спечели на изборите в САЩ, Европа трябваше да избегне връщането към предишната си тотална зависимост от Америка. Вместо това и двете страни трябва да се стремят да превърнат трансатлантическите отношения в равноправно партньорство, което би засилвало позициите на двете страни.
В този контекст ключова роля ще играят отношенията на Европа с петата страна от гореспоменатия списък - Великобритания. Докато голяма част от споровете около Брекзит се въртяха около неговите икономически последици, загубата на Великобритания, една от двете най-мощни във военно отношение европейски държави, беше болезнен удар върху стратегическите стремежи на Европа. Въпреки че Лондон винаги се е отнасял враждебно към отбранителните инициативи на ЕС, предпочитайки американския блок на НАТО като платформа за европейско военно сътрудничество, членството в ЕС му позволи поне да поддържа европейски канали за комуникация в областта на сигурността.
За да коригира тези отношения, ЕС трябва преди всичко да промени подхода си към използването на икономическото и дипломатическото влияние в света. Тези усилия обаче ще бъдат затруднени, ако Брюксел не успее да формулира съгласувана колективна външна политика, подкрепена от надеждна система за военно възпиране. А за това Европа ще трябва да преодолее своите вътрешни различия веднъж завинаги.
Европейският съюз предприема известни усилия за по-тясно военно сътрудничество и винаги съществува възможността страните от алианса в крайна сметка да сметнат общите заплахи, пред които са изправени за по-значими от различията си. Както вече споменахме обаче, трябва да се помни, че има все по-малко време за уреждането им.
Превод: М.Желязкова