Първо се чува счупеното стъкло.
После идват сирените, горящите автомобили, разбитите витрини, разграбените магазини. Младежи тичат с откраднати стоки, други снимат с телефоните си. Някой позира пред пламъците. Друг публикува видеото. Трети чака лайковете.
На следващата сутрин общината ще почисти улиците. Застрахователите ще изчислят щетите. Политиците ще осъдят насилието. Европейските институции ще заговорят за социално включване, интеграция, толерантност и необходимост от диалог.
Всичко ще изглежда познато.
Само един въпрос ще остане без отговор.
Какво искат да построят хората, които толкова настървено разрушават?
Европа познава революциите. Познава глада, класовата борба, религиозните войни, диктатурите и социалните катастрофи. Познава народи, излизали на улицата за хляб, свобода, достойнство и справедливост.
Френската революция имаше своя идеал за свобода, равенство и братство. Социалистическите движения поставяха въпроса за труда, собствеността и социалната справедливост. Студентските бунтове от 1968 година оспорваха старите авторитети и обществения ред.
Тези движения невинаги бяха справедливи или мирни. Понякога създаваха нови форми на потисничество. Но имаха представа за бъдещето.
Днес в част от градските безредици виждаме нещо различно. Бунт без ясна идея. Недоволство, което трудно формулира обществена алтернатива. Разрушение, превърнато в самостоятелно преживяване, в спектакъл, в съдържание за социалните мрежи.
Разбира се, не всеки протест е такъв. Мирното гражданско неподчинение остава съществена част от демокрацията. Бедността, жилищната криза и социалното неравенство дават реални основания за обществено недоволство.
Но между протеста и разграбването има граница. Между революцията и вандализма — също.
Не всяко отрицание е революция. Не всяко недоволство е социална справедливост. А насилието не става политическа философия само защото е заснето с телефон.
И най-тревожното е, че основанията за бъдещи бунтове могат да се увеличават, докато идеите за по-добър свят стават все по-неясни.
I. Подменената антропология
През 1921 година Зигмунд Фройд публикува „Психология на масите и анализ на Аза“.
Той изследва какво се случва с личността, когато човек се разтвори в масата. Как груповото влияние може да отслаби индивидуалните задръжки, как чувството за лична отговорност отстъпва пред колективната емоция и как онова вътрешно „не бива“, което обикновено ни възпира, понякога заглъхва под натиска на тълпата.
Тогава гневът, завистта, страхът и безсилието могат да намерят излаз в действия, които човек не би извършил сам.
Фройд не е виждал Instagram. Не е познавал TikTok.
Не е живял в свят, в който милиони хора непрекъснато наблюдават чуждия живот и сравняват собственото си съществуване с най-бляскавите му изображения.
Но въпросът му остава удивително съвременен.
Какво става с човека, когато престане да мисли като личност и започне да реагира като част от тълпа?
Преди тълпата трябваше да се събере на площада. Днес нейни психологически механизми могат да действат постоянно през телефона ни.
Виртуалната общност не е идентична с физическата тълпа на Фройд. Но груповото подражание, емоционалното заразяване и стремежът към одобрение придобиват нов мащаб.
Социалните мрежи не просто пренасят информация. Те превръщат вниманието в икономически ресурс. Силната емоция предизвиква реакция, гневът се споделя, унижението се коментира, насилието се снима, а възмущението се превръща в продукт.
И постепенно настъпва промяна, която бих нарекъл подменена антропология.
От личност, която създава, обича, страда, греши и носи отговорност, човекът все по-често бива представян като потребител, чиято стойност се измерва с притежаваното, показаното и полученото одобрение.
Вече не е достатъчно да живееш. Трябва да демонстрираш, че живееш по-добре от другите.
Ерих Фром противопоставяше „да имаш“ на „да бъдеш“. Ги Дебор описваше общество, в което социалните отношения все повече се опосредстват от образите.
Днес двете диагнози сякаш се срещат на екрана на телефона.
Човекът не просто желае нещо. Той желае другите да видят, че го притежава.
И тогава идва витрината.
II. Витрината, която струва повече от човека
Dior. Hermès. Louis Vuitton.
Това не са просто имена на модни къщи. Те са символи на богатство, престиж, красота и принадлежност към начин на живот, който милиони хора могат да наблюдават, но не могат да си позволят.
Витрината отделя два свята.
От едната страна е онова, което желаеш. От другата — онова, което можеш да притежаваш.
А социалните мрежи превръщат това разстояние в непрекъснато напомняне за собственото ти положение.
Понякога разбиването на витрината може да се окаже примитивен опит да разрушиш границата. Не защото така ще станеш богат или си победил социалната несправедливост, а защото за кратък миг си почувствал власт над нещо, пред което обикновено се чувстваш безсилен.
Това не оправдава престъплението. Не всеки грабеж е психологическа компенсация и не всяко разрушение произтича от завист. Но подобен механизъм е възможен.
Когато човек не може да притежава символите на чуждото благополучие, разрушаването им понякога му създава илюзията, че е разрушил и собственото си безсилие.
А на следващата сутрин?
Витрината ще бъде сменена. Магазинът ще отвори. Богатството ще остане там, където е било. Човекът ще се върне към живота, от който за миг е искал да избяга.
Само че видеото от неговия „бунт“ може вече да има милион гледания.
Има и друго противоречие.
Съвременният лукс все по-често продава не само качество, но и изключителност, изградена чрез цената и символното значение на марката. Според изследване на McKinsey над 80 процента от растежа на луксозния сектор през периода 2019–2023 година се дължат на повишаването на цените, а не на увеличаването на продадените количества.
Това не доказва само по себе си спад в качеството, но показва колко важна е станала цената за поддържането на престижния образ.
А производствената действителност понякога е далеч от романтичната история за европейското майсторство.
През 2024 година италианското правосъдие разкри тежки нарушения във веригата от подизпълнители на дружество, произвеждащо чанти за Dior. Част от работата е възлагана на предприятия с китайски собственици, намиращи се в Италия, при недопустими условия на труд.
В съдебните материали се появи показателното съотношение: 53 евро, плащани на подизпълнител за определен модел чанта, продаван за 2600 евро.
Това не означава, че цялата производствена себестойност е 53 евро, нито че всички европейски луксозни марки произвеждат в Китай. Но разкрива важен проблем: зад бляскавото европейско име могат да останат скрити експлоатация и нарушени човешки права.
Иронията е убийствена.
Човекът, който изработва символа на богатството, може да получава нищожна част от стойността, която той носи на пазара.
А друг човек разбива витрината, защото не може да си позволи да го притежава.
Единият създава. Другият разрушава.
Но и двамата могат да се окажат пленници на общество, превърнало символа в по-важен от човека.
Това е голямата измама на потребителската цивилизация: тя постепенно продава принадлежността като стока, а достойнството — като лукс.
III. Поколението, на което обещахме всичко
Поколението Z израства в условия, които за голяма част от предишните европейски поколения биха изглеждали немислими.
Мир в държавите от Европейския съюз. Социална защита, образование, свободно движение, технологии и достъп до огромно количество информация и развлечения.
Това не означава, че всички млади европейци живеят охолно. Съществуват бедност, самота, семейни кризи, жилищна несигурност и сериозни различия между държавите.
Но културната среда е нова.
Социалният живот все по-често преминава през екрана. Одобрението се измерва с лайкове, популярността се възприема като успех, а онлайн хазартът, дигиталните забавления, нощният живот и непрекъснатото търсене на впечатления създават култура, в която човек лесно може да обърка удоволствието със щастието.
Всичко изглежда достъпно. Всичко може да бъде сменено. Всичко трябва да се случи сега.
Но любовта изисква време. Семейството — постоянство. Родителството — жертва. Трудът — дисциплина. Приятелството — вярност. А гражданската отговорност — способност да приемаш ограничения заради другите.
Тук се появява поколенческият парадокс.
Научихме младия човек непрекъснато да избира, но не го подготвихме достатъчно да носи последствията от избора.
Не смятам, че всички млади не искат семейства. Много от тях искат любов, деца и стабилност, но икономическите условия ги принуждават да отлагат.
Не смятам и че поколението Z е неспособно на съзидание.
Но обществото му предлага опасна подмяна. Вместо да го учи как да създава смисъл, непрекъснато му предлага нови начини да консумира усещането за смисъл.
А на хоризонта вече се появява следващото изпитание.
Изкуственият интелект.
IV. Когато машината започне да работи вместо човека
Изкуственият интелект може да промени самата основа на европейския обществен модел.
Не е доказано, че машините ще изхвърлят масово хората от пазара на труда. Международната организация на труда очаква предимно преобразяване на професии, а не пълното им изчезване.
Но това не отменя опасността, особено за младите.
Ако алгоритъмът започне да извършва задачите, чрез които младият програмист, счетоводител, дизайнер, юрист или анализатор придобива професионален опит, къде ще се научи да работи бъдещият специалист?
Как ще изгражда квалификация? Как ще създаде семейство, ако трудовата му реализация става все по-несигурна?
И най-важното — кой ще получава богатството, създадено от новата производителност?
Собствениците на технологиите? Големите корпорации? Обществото?
Това не е само технологичен въпрос. Това е въпрос за собствеността, разпределението и справедливостта.
Повече от век европейската социална държава се изграждаше около труда. Човекът работеше, получаваше доход, плащаше данъци и осигуровки, издържаше семейство, отглеждаше деца и участваше във възпроизводството на обществото.
Сега технологичният прогрес може да промени необходимостта от определени видове човешки труд.
А какво ще правим с човека, когато трудът му престане да бъде необходим в досегашния си вид?
Ще му предложим социални помощи? Още развлечения? Още дигитално съдържание?
Човекът не живее само от доход. Той има нужда да бъде полезен, да създава, да изпитва гордост от усилията си и да бъде необходим на другите.
Научихме човека да консумира все повече, а сега рискуваме да му съобщим, че икономиката има нужда от все по-малко от неговия труд.
Това вече не е поколенческа криза.
Това е цивилизационна.
V. Левицата, която забрави труда
И тук стигаме до една идеологическа подмяна.
Не, разрушителните бунтове не са социализъм.
Разграбването на магазин не е борба за социална справедливост. Подпаленият автомобил не е победа на работническата класа. А омразата към институциите не е равнозначна на идея за по-добро общество.
Историческата левица имаше съдържание: труд, достойнство, солидарност, справедливо разпределение на богатството, образование, здравеопазване, защита на слабия срещу произвола на силния.
Социалдемокрацията възникна, защото човекът на труда се нуждаеше от политическо представителство.
Днес част от европейската левица рискува да изгуби тази основа, когато социалният въпрос отстъпва на символични и идентичностни конфликти.
Защитата на гражданските права не противоречи на лявото. Но когато измести въпросите за собствеността, заплатите, жилищата и социалната мобилност, политиката губи връзка с материалния живот на гражданите.
И тогава се появява един почти комичен парадокс.
В България политици като Ивайло Мирчев, Елисавета Белобрадова и Асен Василев могат да бъдат сред най-разпознаваемите лица на протестната мобилизация, въпреки че не представляват класически социалистически проект.
Понякога изглежда така, сякаш десницата е открила барикадите, докато левицата е забравила работническата класа.
Но барикадата не определя идеологията.
Определя я обществото, което предлагаш след нея.
Когато изкуственият интелект започне да променя труда, истинският въпрос няма да бъде кой говори най-гръмко от протестната трибуна, а кой има отговор как да организираме справедливо общество, в което производителността расте, но човешкият труд вече не е единственият източник на икономическа стойност.
Точно тук социализмът и социалдемокрацията могат да имат нова историческа задача.
Ако си спомнят защо са възникнали.
VI. Миграцията, интеграцията и правото на държавата да бъде държава
Към всичко това се прибавя и европейската миграционна криза.
Не просто въпросът колко хора сме приели, а колко действително сме интегрирали.
В някои градски безредици участват младежи от мигрантски общности, включително хора от второ и трето поколение, родени в Европа.
Но произходът не може да бъде колективна вина. Нито всяко насилие е мигрантско, нито всеки социален конфликт може да бъде обяснен чрез миграцията.
Това обаче не означава, че неуспешната интеграция трябва да остане тема табу.
Европейските правителства твърде често измерват интеграцията с броя на програмите, отпуснатите средства и административно обслужените хора.
Но това са средства, не резултат.
Интеграцията означава език, образование, труд, спазване на закона и принадлежност към гражданската общност.
Означава приемащото общество да създава възможности, а новодошлият да поема отговорност да участва в него.
Социалните права не отменят задълженията. Религиозната свобода не отменя върховенството на закона. Културното многообразие не означава отказ от общ граждански ред.
Нужна е интеграция с ясни цели и измерими резултати, а не само добре финансирана администрация.
И тук стигаме до сигурността.
През 2025 година военните разходи на държавите членки на ЕС достигат 418 милиарда евро.
Руската война срещу Украйна представлява реално предизвикателство пред европейската сигурност. Подкрепата за външната отбрана има своите стратегически аргументи.
Но защо вътрешната сигурност толкова често остава на заден план в политическия разговор?
Защо европейските правителства трябва да бъдат принуждавани от поредните безредици да доказват, че могат да защитят гражданите си?
Необходима е силна местна полиция, подготвена жандармерия, ефективно правосъдие, превенция на организираното насилие и последователна интеграция.
Не полицейска държава. Не репресия срещу мирните граждани.
А демократична държава, която може да гарантира свободата, защото е способна да защити обществения ред.
Няма как да обясниш на гражданина, че живее в пространство на сигурност, ако не можеш да защитиш дома му, магазина му или правото му да върви спокойно по собствената си улица.
Но трябва да сме пределно ясни.
Жандармерията може да прекрати един бунт. Тя не може да създаде обществен идеал.
За това е необходима политика.
VII. Европа на политическата върхушка
Докато светът се променя, Европейският съюз продължава да говори с все по-особен институционален език.
Стратегии, приоритети, ценности, регламенти, пакети, програми.
И зад тази сложна административна машина все по-трудно се вижда обикновеният човек.
Имаме демократични институции, избори, парламент и съдилища. Но демокрацията не е само процедура. Тя е постоянна отговорност на властта пред гражданите.
А у мен все по-често остава усещането, че европейската политическа върхушка възприема гражданите не като източник на своята легитимност, а като общество, което трябва да бъде направлявано.
И тук критиката ми към Урсула фон дер Лайен е съвсем конкретна.
В нейния управленски стил виждам политическа самоувереност, която на моменти ми напомня манталитета на хунта.
Не твърдя, че Европейската комисия е военна диктатура. Твърдя, че демократичната власт може да развие опасни авторитарни навици, без формално да е премахнала демократичните институции.
Особено когато започне да се държи като единствен законен тълкувател на обществените ценности.
Случаят с кореспонденцията между фон дер Лайен и ръководителя на Pfizer постави сериозни въпроси за институционалната прозрачност.
През май 2025 година Общият съд на ЕС отмени отказа на Европейската комисия за достъп до съответните съобщения заради недостатъчните ѝ обяснения относно тяхната липса.
Това не е присъда за корупция, но е основание за сериозни въпроси относно прозрачността и отчетността.
През октомври същата година Европейският парламент отхвърли два вота на недоверие към Комисията. Демократичните механизми действат, но политическата отчетност не се изчерпва с оцеляването при парламентарно гласуване.
Защото никой политик няма право да се отъждествява със самата Европа.
Европа не е Урсула фон дер Лайен.
Европа не е Европейската комисия.
Европа е много по-стара, по-дълбока и по-голяма от всеки свой временен управник.
Европейските ценности не са лична собственост на политическата върхушка. Те принадлежат на европейските народи.
И гражданинът има право да каже на властта:
Не ви вярвам. Докажете, че сте прави.
Това не е антиевропейска позиция.
Това е самият смисъл на демокрацията.
VIII. Убийте алгоритъма в главите си
Но политическата власт не е единствената, която трябва да бъде поставяна под съмнение. Същото важи и за дигиталната.
Все по-лесно вярваме, че онова, което най-често се появява на екрана ни, представлява действителността.
Вместо наблюдение получаваме внушение. Вместо доказателства — популярност. Вместо разговор — реакции. Вместо личност — профил.
А алгоритъмът не е съвест. Не е философ. Не е морален авторитет.
Той е техническа система, която подрежда съдържание според определени цели и показатели. И когато започнем да приемаме тези показатели за критерий за истината, доброволно се отказваме от част от собствената си свобода.
Затова бих отправил съвсем прост призив:
Убийте алгоритъма в главите си.
Не е необходимо да унищожаваме технологиите. Необходимо е да престанем да им предоставяме разума си.
Излезте от екрана. Наблюдавайте. Четете. Съмнявайте се. Проверявайте. Мислете емпирично.
Питайте се не само дали нещо потвърждава убежденията ви, а дали действително е вярно.
Критичното мислене не е да отричаш всичко.
То е да имаш интелектуалната смелост да признаеш, че може да грешиш.
И точно тази смелост започва да ни липсва.
IX. Демокрацията на старите и бъдещето на младите
Докато политическите елити се борят за власт, Европа преживява тиха демографска драма.
През 2024 година средната раждаемост в ЕС е едва 1,34 деца на жена. През 2025 година хората над 65 години вече представляват 22 процента от населението.
Европа застарява.
И възниква един забележителен демократичен парадокс.
Бъдещето ще зависи от все по-малобройни млади поколения, докато политическата тежест на възрастните ще остава огромна.
Младите ще живеят най-дълго с последствията от днешните решения, но това не означава, че имат най-голямо влияние върху тях.
Ако добавим жилищната криза, несигурния труд, изкуствения интелект и все по-трудното създаване на семейство, картината става още по-тревожна.
Ниската раждаемост не може да се обясни единствено с хедонизъм.
Когато жилището се превръща предимно в инвестиционен актив, трудът е несигурен, а отглеждането на деца изисква огромни финансови и лични усилия, демографският въпрос става и въпрос за справедливостта на икономическия модел.
Но не можем да отречем и културната промяна.
Семейството все по-рядко е безспорният център на човешкия живот. Индивидуалното удовлетворение придобива по-голяма тежест. Постоянството, отговорността и жертвата трудно се вписват в културата на непрекъснато потребление.
И така Европа се оказва изправена пред цивилизационен парадокс.
Иска да запази благоденствието си, но все по-трудно възпроизвежда поколенията, които трябва да го поддържат.
Миграцията може да облекчи част от демографските проблеми. Но не може сама да реши въпросите за семейството, принадлежността и предаването на ценности.
Защото цивилизацията не се възпроизвежда само биологично.
Тя трябва да предава и смисъл.
X. Християнската Европа и забравените корени
Европа е християнски континент.
Или поне беше такъв в огромна част от своето историческо битие.
Не изключително християнски. Не без противоречия. Не без престъпления, извършени и в името на религията.
Но не можем да разкажем европейската история без християнството — без представата за човешкото достойнство, милосърдието, прошката, любовта към ближния, отговорността пред другия и семейството като пространство на принадлежност.
Тези ценности не са единствено християнско притежание. Европейската цивилизация ги е развивала и чрез античната философия, римското право, Ренесанса, Просвещението и социалните борби.
Но християнството е част от тяхната историческа основа.
И тук възниква въпрос, който Брюксел трудно може да реши с регламент.
Как се предава нравствена традиция, когато обществото постепенно забравя нейния произход?
Фридрих Ницше постави въпроса за смъртта на Бога не просто като религиозна новина, а като криза на основанията, върху които човекът изгражда своите ценности.
А когато старите основания изгубят авторитета си, новите не се появяват автоматично.
Може да дойде свободата. Но може да дойде и празнотата.
Светската държава е необходима гаранция за свободата на съвестта. Човекът има право да вярва и да не вярва.
Но обществото има задължението да възпитава нравствени принципи, независимо от религиозния избор на своите граждани.
Защото ценностите не живеят в преамбюлите на договорите. Те живеят в човешките постъпки — в семейството, в отношението към слабия, в почтеността на труда, в готовността да кажеш истината дори когато не ти е изгодно, в способността да обичаш, без да очакваш незабавна награда.
Европа може да съществува като светска цивилизация. Но не може да съществува като цивилизация без памет, без отговорност и без желание да предава смисъл.
XI. Човекът, когото алгоритъмът не познава
И тук ще си позволя да напусна голямата политика.
Защото зад всички тези статистики, философски конструкции и геополитически анализи стои един съвсем обикновен човек.
Аз съм на 46 години.
Едър съм. Плешив. И съм чел достатъчно, за да знам колко много още не знам.
В света на социалните мрежи и приложенията за запознанства някой може да ме отхвърли за секунди.
Една снимка. Една възраст. Един външен белег.
Следващият.
Алгоритъмът може да ме класифицира. Но не може да разкаже живота ми.
Не знае какво е да държиш детето си за ръка. Да преживееш развод. Да сгрешиш. Да си признаеш. Да продължиш напред. Да запазиш вярата си, че можеш отново да обичаш и да бъдеш обичан.
Имам две деца.
И дори на тази възраст не съм изгубил желанието си да имам още, ако животът ми даде възможност да изградя семейство с жена, с която споделяме тази мечта.
Аз съм християнин.
Патриот.
Социалист с консервативни възгледи.
И не виждам противоречие в това.
Вярвам в социалната справедливост, защото човешкото достойнство не трябва да зависи единствено от пазарната стойност на труда.
Вярвам в семейството, защото любовта не е просто чувство, а отговорност.
Вярвам в християнските ценности, защото милосърдието, прошката и личната съвест не са исторически отживелици.
Вярвам в родината си, защото любовта към своето не предполага омраза към чуждото.
И вярвам в Европа.
Но не в Европа на политическото високомерие. Не в Европа, която непрекъснато ми обяснява какво трябва да мисля, докато все по-трудно казва какво бъдеще предлага на децата ми.
Вярвам в Европа на културата, философията, свободата, труда и солидарността. В Европа на християнското наследство и Просвещението. В Европа, която може да съчетава индивидуалната свобода с обществената отговорност.
И отказвам да приема, че трябва да се откажа от част от убежденията си, за да бъда признат за съвременен европеец.
Защото човекът не е сбор от политически етикети. Не е маркетингов профил, статистическа единица или алгоритмична прогноза.
Човекът има биография, памет, противоречия, мечти и правото да продължи да се променя.
Точно това трябва да защитава европейският обществен модел.
Не абстрактния, идеологически удобен човек.
А действителния.
С неговите слабости, достойнства, убеждения и желание да бъде необходим.
XII. Европа без наследници
Европейският съюз не е обречен.
Но историята не познава цивилизация, получила гаранция за собственото си безсмъртие.
Днес разполагаме с технологии, които предишните поколения не биха могли да си представят. Можем да разговаряме с хора на хиляди километри, но все по-трудно разговаряме със съседа си.
Можем да обработваме неизмерими количества информация, но не сме станали непременно по-мъдри.
Можем да създаваме машини, които пишат, рисуват, анализират и вземат решения, но все още не знаем какво ще правим с човека, ако престанем да имаме нужда от неговия труд.
Удължаваме живота, но не раждаме достатъчно нов живот.
Говорим за толерантност, но трудно понасяме несъгласието.
Говорим за европейски ценности, но невинаги можем да обясним какви са те и защо трябва да ги предадем на следващите поколения.
Говорим за бъдещето, но все по-рядко питаме кого подготвяме да го наследи.
И точно затова предстоящите социални конфликти могат да се окажат различни от онези, които познаваме.
Бунтове с множество причини, но без обща утопия.
Гняв без посока. Протест без проект. Отрицание без съзидание.
А срещу тях — политическа върхушка, която рискува да отговаря с още повече регулации, контрол и нравствени поучения.
Нито презрението към младите, нито репресията, нито безкрайното производство на европейски стратегии могат да дадат изход от тази криза.
Необходимо е нещо много по-трудно.
Да възстановим връзката между свободата и отговорността, между труда и достойнството, между правата и задълженията, между семейството и бъдещето, между поколенията и тяхната взаимна солидарност.
Между технологичния прогрес и човешкия смисъл.
И преди всичко — да си припомним, че човекът е целта на цивилизацията, а не неин производствен ресурс.
Можем да построим най-съвършените институции. Можем да укрепим армиите, да защитим границите и да създадем най-интелигентните машини.
Но нито един алгоритъм няма да обича вместо нас.
Нито една директива няма да възпита дете.
Нито една армия няма да създаде смисъл там, където сме престанали да го търсим.
Нито една политическа върхушка няма да спаси цивилизация, чиито граждани са изгубили желанието да я продължат.
Защото цивилизациите не умират само когато бъдат завладени.
Понякога умират, когато престанат да знаят защо трябва да съществуват.
И тогава Европа може да се превърне в прекрасно поддържан музей.
С величествени катедрали. Безценни картини. Велики книги. Модерни технологии. Добра охрана. Отличен интернет.
И все по-малко наследници.
Тогава най-страшното няма да бъде, че някой е разбил витрините.
А че зад тях ще сме запазили всичко, освен смисъла да го предадем на децата си.
М.Р.
