/Поглед.инфо/ Светът е свикнал да гледа на Европа, като на «обетованата земя». От Ренесанса насам, европейските нации са били абсолютните лидери както в индустриално-технически, така и в културен аспект. Ако приемем това за водещи фактори, определящи богатството на една нация, то тогава днешната европейската нация (ако изобщо можем да говорим за такава, поради постоянните опити на Европейския съюз) е едно бледо копие на колониалните империи.

Европа през 19-ти век и началото на 20-ти век е в разцвета си. Около три четвърти от територията на земното кълбо са контролирани пряко от европейските сили, които след Виенския конгрес живеят в относителен 100-годишен мир и нарастващ просперитет. В навечерието на Първата световна война, брутният вътрешен продукт на Западна Европа представлява около 35% от световния. Европейската индустрия е ненадмината. Първите конгломерати са факт. Достатъчно е само да споменем компании като Круп, Пежо, Байер, БАСФ, които и до днес са работодатели на стотици хиляди хора по света.

Макар и претърпяла две световни войни, чиито основни действия се водят на нейна територия, Европа успява да задържи водещо място на икономическо ниво, отстъпвайки единствено на Америка в последните двадесет години. В редица отрасли европейците останаха лидери – автомобилостроене, военна промишленост, авиация, фармацевтика, земеделие, като добавим към това и ненадмината инфраструктура и свободно движение на хора, стоки и капитали, на пръв поглед Европа наистина би трябвало да си остане «обетованата земя».

Въпреки това, в последните две десетилетия сме свидетели на един особен колапс във всяка сфера от живота на обикновения европеец. От пример за социална система, която работи, водещите европейски държави постоянно увеличават пенсионната възраст и орязват различни социални придобивки. Безработицата расте и няма и помен от «Тридесетте славни години» (период на засилен икономически растеж в Европа между 1945 – 1975г.). Като се добави към това и редицата международни конфликти, породени от косвената или пряка подкрепа на Европейския съюз, европейците са изправени пред растяща несигурност във всички сфери на ежедневието си.

Нека вземем за пример общата инфлацията в Еврозоната, която през Декември 2022 беше 9,2%. Това число е невиждано от няколко десетилетия насам. За последно в Европа, такива инфлационни нива са били през далечната 1982г., когато всъщност, не е имало еврото като единна валута. Та нали, един от основните аргументи за приемането във всички държави членки на ЕС на единната валута е «ценовата стабилност», «подобрената икономическа стабилност и растеж» и «по-голямото влияние в световната икономика». Не е ясно, за каква ценова стабилност можем да говорим, когато държави, членки на еврозоната като Литва, Латвия и Естония през Декември 2022г., са регистрирали съответно инфлация от 20%, 20,7% и 17,5%. Имайки предвид, че това са общи средни индекси, какво остава да кажем за покачването на цените на отделни продукти от ежедневието на средния европеец като брашно, мляко, яйца, месо и др.

А що се отнася до икономическият растеж на еврозоната, той е плачевен от години насам. Ако се погледнат годините преди Ковид кризата, може да се заключи, че дори тогава, ЕС беше на ръба на рецесията.

Относно влиянието на еврото на международен план е редно да се спомене, че световна валута си остава американският долар с общ дял от световните транзакции от 44,15%. Еврото, остава далеч назад със своите 16,14%. Заключението е, че тази валута, не е и няма потенциала да бъде световна резервна такава и доверието в нея е силно разклатено, след като цената и падна под тази на щатския долар, а цикличните кризи, през които минава като гръцката дългова криза от 2012г. само доказват недостатъците на европейската финансова система.

Недалновидната финансова политика е една от причините за обедняването на европейския гражданин. Още през 2014г., Евростат излезе със статистика, че 122 милиона жители на ЕС, или 24,4% от общото население, са изложени на риск от бедност. Спадът в доходите на средния европеец се чувства във всяка една държава на ЕС. Според Евростат „тежко материално лишените» са хора, които изпитват силна липса на ресурси от поне 4 от следните 9 елемента на лишения :i) да плащат наем или сметки за комунални услуги, ii) да поддържат дома си достатъчно топъл, iii) са изправени пред неочаквани разходи, iv) да ядат месо, риба или протеинов еквивалент всеки втори ден, v) да си позволяват седмична почивка далеч от дома, vi) да имат автомобил, vii) да имат пералня, viii) да имат цветен телевизор, или ix) да имат мобилен телефон". В такава категория хора, попадат 9% от всички граждани на ЕС, като в държави като България те са 33%. От горепосочените статистики, ясно си личи, че Европейският съюз, далеч преди Ковид кризата и войната в Украйна, не беше «обетованата земя», в която бедни няма.

Ако оставим настрана икономическото състояние на Съюза и погледнем ценностите му, положението не е много по-добро. Всяка нова държава членка на ЕС, е длъжна да приеме общи европейски ценности. Те са както следва: спазване на човешкото достойнство и права, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона. На пръв поглед, така изброените постулати, изглеждат напълно приемливи и логични за XXI век. На практика обаче, веднъж приета, определена държава членка, е подложена на огромен натиск от страна на европейските институции и стотиците неправителствени организации, които работят с тях, за да се наложи определен тип интерпретация на тези ценности. Например, Унгария, държава член от 2004г., е подложена на постоянен натиск по всички направления, откакто Виктор Орбан спечели през 2010 г. парламентарните избори и сформира дясно-консервативно правителство в страната. През 2015-2016г., когато ЕС беше изправен пред най-големия мигрантски натиск от половин век насам, Орбан беше политикът, който каза, че държавата му не може да се съобразява с диктатите на Брюксел, за мигрантски квоти и няма как суверенна държава да бъде принудена да приеме определен брой мигранти (по това време в Унгария имаше над 150 000 бежанци от сирийски произход). Нещо повече, Орбан открито заяви, че Унгария е държава с християнски ценности и култура, където интеграцията на тези бежанци, ще се окаже почти невъзможна. Веднага след тази политическа позиция Унгария беше подложена на унищожителна критика от водещите европейски медии, неправителствени организации и лидери на други европейски държави.

Подобно нещо се случи и няколко години по-късно, когато Орбан, преизбран с над 2/3 от гласовете на унгарския народ, организира референдум, до унгарските граждани, за това дали «ЛГБТ ученията» имат място в унгарските училища. С огромно мнозинство, унгарският народ отхвърли такъв тип учения, след което правителството на Орбан прокара и закон, забраняващ обучението на унгарските деца на ЛГБТ ценности. Последваха заплахи от ЕС, в това число и замразяване на редица европейски фондове, а холандският премиер Марк Рюте открито заяви, че «Унгария няма повече място в ЕС», заради горепосочения закон. Как точно един законно избран с огромно мнозинство премиер като Орбан, който се допитва чрез референдуми – най-висшата форма на демокрация, до народа си и конституционно прокарва закони след резултатите, изведнъж се оказва «негоден» за ЕС, е трудно да се разбере.

Впрочем, за подобен случай може да се говори и в българския политически живот. През 2018г., след пряк натиск от Европейския парламент и комисия, в България се заговори за ратифицирането на така наречената Истанбулска конвенцияi. През същата година, Конституционният съд определи този документ като противоконституционен. Според съдиите Конвенцията "проправя път към внедряване на понятията „пол“, и „идентичност, основана на пола“. По този начин Конвенцията би наложила в България да се създадат процедури, осигуряващи правно признаване на пол, различен от биологичния, в разрез с Българската конституция. Въпреки решението на българските институции, през последните седмици, България отново е под натиск от европейския парламент, за да ратифицира противоконституционният документ. Тоест, както при Унгария, така и в България, ЕС нехае за върховенството на Основния закон, а всячески се опитва да прокара своя противоречив дневен ред.

От всичко описано по-горе, може да се констатира само едно: Европа преживява криза на идентичността си. Вместо да се занимават с опазването на границите на Съюза, около които пламтят конфликти (Украйна, Сирия, Либия…), благосъстоянието на средния европеец, дълговите кризи, инфлационните проблеми, нужните реформи във функционирането на ЕС, равноправието между всички държави членки, брюкселските бюрократи предпочитат едностранно да налагат политически диктати, чужди на една голяма част от европейското общество, които с нищо не спомагат за сплотяването му в момент на световни катаклизми. Иронията е, че Европа има абсолютния потенциал да бъде фактор за решаването на днешните геополитически проблеми, но не и лидерската нагласа да направи крачки към това. Постъпвайки по този начин, ЕС не просто не е обетована земя, а все повече се превръща в арена на геополитическо противопоставяне между САЩ, Китай и Русия. Дано само цената не бъде платена от обикновения европейския гражданин.

i Интересно е да се отбележи, че самата Турция, от която документът беше първо подписан и ратифициран, се оттегли от него през 2021 г.

Гласувайте с бюлетина № 14 за ЛЕВИЦАТА и конкретно за 11 МИР Ловеч с водач на листата Румен Вълов Петков - доктор по философия, главен редактор на 'Поглед.Инфо'. Подскажете на вашите приятели в Ловеч кого да подкрепят!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?