/Поглед.инфо/ Елисейският дворец, неговият временен собственик и целият персонал се притиснаха в очакване на поражението. Предсрочните избори обещават на коалицията на Макрон не само поражение, но и срам. Всички социологически проучвания сочат, че при никакви обстоятелства управляващата днес партия няма да получи нищо в парламента освен срамно микроскопичен брой мандати. Макрон и макронизмът са отписани и никой не ги съжалява. Дори сервилната преса, която ходеше полусвита пред президента.

Преди да се гмурнем в мътните води на френската вътрешна политика, подобно на Сена, не би било излишно да кажем следното.

Капанът за Макрон, колкото и смешно да звучи, беше поставен от Зеленски. И френският президент - въплъщение на европейския блясък, шик и чар - кацна точно там, където Киев го закара. Разбира се, Киев, както и в случая с конфронтацията с Русия, действаше изключително като подизпълнител. В Украйна не могат да играят многоходови политически игри, но все пак са доста способни да следват инструкциите на онези, които диктуват как да местят фигурите на шахматната дъска.

Фактът, че с такъв двуетапен ход евроатлантистите много бавно и постепенно се отдалечават от лозунгите (засега) и решенията (това ще стане по-късно) за подкрепа на Киев, все още не е разбран нито в самия Киев, нито в коридорите на сегашните правителства в Брюксел или в Париж. Въпреки че Вашингтон вече да загрява.

Знаейки, че каквото е на езика на “Блумбърг”, то е в главите на стратезите и планиращите агресия срещу нас, може да се заключи, че Макрон е загубил доверието си като основен европейски „ястреб“. Вторият, не по-малко колоритен щрих: от същото доверие излезе и Фон дер Лайен, което Шарл Мишел усърдно насърчава.

Това е вторият сигнал, който евроатлантиците изпращат към бившите си любимци и протежета.

Сигнал номер три прозвуча в “Политико”– американско издание, но с общоевропейски произход. Преди Джордан Бардела, лидерът на “Националния сбор” (партията, основана от бащата на Марин Льо Пен, която Бардела ръководи), беше фигура табу за тях - днес “Политико” не пренебрегва нито една негова дума.

И това е изводът, до който стига изданието: „Париж и Киев финализират планове за изпращане на западни инструктори, включително френски, в Украйна. Тези планове със сигурност ще бъдат застрашени, ако “Националният сбор” се присъедини към френското правителство след предсрочни избори.”

А шансовете Бардела не само да влезе в правителството, но и да може да го ръководи, са доста големи. Според последните проучвания “Националният сбор” може да получи от 220 до 250 мандата, а ако към тази цифра добавим онези представители на десницата, които са готови да се присъединят към партията на Льо Пен/Бардела, тогава тази коалиция може да получи общо 280 депутати. Не абсолютно мнозинство или дори само мнозинство, но това прави Националното рали най-голямото политическо движение във Франция. Зад броя на мандатите стоят милиони гласове.

Това е срив на цялата система на държавна власт във Франция и в същото време сигнал за Брюксел и Вашингтон: днес няма по-добра възможност от това да започнат да търсят начини за разрешаване на геополитическата криза, която сами създадоха с точно тези ръце в Украйна.

Сигнал, чието действие е естествено ограничено във времето. Втори такъв „прозорец на възможности“ няма да има дълго време. И в онзи Вашингтон и в онзи Брюксел, където се занимават с игри на геополитическата шахматна дъска, а не с позиране пред пресата, няма как да не разберат.

Макрон от фигура, която по едно време устройваше елитите, довели го на власт, се превърна във възможно най-токсичния актив. Той разбира ли това? Съдейки по изтичането на информация, на която френските медии са богати днес, временният наемател на Елисейския дворец е наясно с това. Затова той на свой ред изпрати сигнал до онези, които бяха готови да го изхвърлят като употребен консуматив.

Ако прогнозите на социолозите се сбъднат и избирателите поднесат на президента „подарък“, като унищожат партията, правителството и политиката му, Макрон може да си отмъсти, като приеме член 16 от френската конституция, който позволява на ръководителя на страната да управлява сам. Без съгласуване с парламента. И да има „технически кабинет на министрите“ като изпълнителен клон на правителството.

Това е същият монархически абсолютизъм „Държавата – това съм аз!”, но от друга гледна точка: „Хаосът или аз!”

Цялата тази история, за щастие далеч от нашите руски реалности, все пак съдържа изводи, които са важни за нас.

Украйна и подкрепата за Киев на максимални обороти, с които смятаха да смажат Русия, подействаха като отровен бумеранг за тези, които крояха подобни планове.

Две години на тази подкрепа струват на Франция стабилността на нейното правителство и сравнителното благосъстояние на нейната икономика, да не говорим за факта, че обществото се оказа напълно разделено.

Две години тази подкрепа струва на Брюксел много милиарди евро, които отидоха незнайно къде. По-точно те отидоха да платят собствения си военен и политически провал. Нищо от планираното не можеше да бъде изпълнено. Нито да унищожи нашата икономика, нито да подкопае основата на руската социална хармония, още по-малко да постигне поне някакъв успех на линията на военно съприкосновение.

Фактът, че Вашингтон започва да се отказва от илюзията, че можем да бъдем победени или подчинени, не е изненадващ. И там идват избори и също започват постепенно да подготвят маневра за бягство и трамплин за това.

Фактът, че това не се разбира в паневропейския блок, е още по-учудващ. Там все още мечтаят за „победа на Киев на бойното поле“. Ако, както се казва, концепцията се промени, за сегашните брюкселски „мъже в сиво“ всичко ще приключи много по-срамно, отколкото сега за Макрон.

Те забравиха, че в името на собственото си благополучие е по-добре „да не се карат с тъщата си, да не се намесват в природните бедствия и да не се намесват в Украйна“.

Това е като за онези червени линии, които предупреждавахме да не се пресичат. Тези, които прекалиха, вече получиха шамар по китката. Преди повече от две години руският президент говореше на Макрон, че „така ще бъде“.

И остава много малко време, докато евроатлантиците и всички останали политически авантюристи се получат по главата.

Превод: В. Сергеев