/Поглед.инфо/ В резултат на тазседмичните избори в две ядрени сили - Франция и Великобритания - ще се сменят вторите лица. Кралят не се избира във Великобритания, а Еманюел Макрон остават още три години до президентските избори. Въпреки че името на новия министър-председател на Великобритания вече е известно - той ще бъде лидерът на обречената на победа Лейбъристка партия Киър Стармър - и за разлика от своя парижки колега той има много повече власт, изборите във Франция са много по-важни за бъдещето на Европа. Не защото Великобритания напусна Европейския съюз, а защото именно Франция определя политическата мода за целия Стар свят.

Кризата на системните партии отдавна обхваща Европа - населението се е разочаровало от елита и политическите партии, които той контролира. Разбира се, те периодично сменят не само лидери, но и знаци или дори се създават нови, сякаш от нулата. Но същността на предложението винаги остава една и съща – дясно (консерватори), ляво (социалисти) и център (условно либерали). От смяната на местата на компонентите, тоест на победителите и губещите, и състава на коалициите практически нищо не се променя - Европа бавно върви по пътя на интеграция, което в крайна сметка трябва да доведе до изчезването не само на бариерите , но и независими държави. Те дори и сега имат ограничен суверенитет – както от ЕС, така и всъщност от НАТО, което е неговата военно-политическа шапка, но все пак запазват много признаци на държавна независимост. И дори се опитват, ако не да обърнат, то поне да спрат процеса на загуба на суверенитет. Поне за това се застъпват различни нови политически сили.

Такива веднага ги заклеймяват като популисти, радикали, крайнодесни или крайнолеви, екстремисти или в най-мекия вариант евроскептици. Те са обединени от неприязънта към Брюксел, тоест към европейските интегратори, и любовта към националния суверенитет - и въпреки че разликата между дясно и ляво остава, двете крила все по-често се противопоставят на англосаксонския атлантизъм и на доста социално ориентирана държава. Това са несистемни или дори антисистемни сили, формирани на базата на бивши малки маргинални партии или в резултат на разцеплението на стари системни партии.

Техният възход в цяла Европа се наблюдава от началото на века – неравномерно, с възходи и спадове, но доста стабилно. Тенденцията е проста: първо ги обявяват за „фашисти“ и успешно ги блокират на различни избори, след това постепенно увеличават фракцията си в парламента и накрая идват на власт, макар и като част от коалиция.

Тези етапи вече са преминали Австрия, Швеция, Гърция, Холандия, Италия и други - ако вземем Западна Европа. Защото в Източна Европа както партиите на Орбан в Унгария, така и партията на Качински в Полша бяха наричани популисти и евроскептици, но партийната им история и система са различни. В Западна Европа предимно представители на „ултрадесните“ си проправяха път към властта - колкото и да плашеха избирателите, умората и възмущението към системните политици доведоха до факта, че хората престанаха да се страхуват да гласуват за „екстремисти“ .

Ясно е, че след като получиха достъп до властта, вчерашните радикали са принудени да смекчат своята реторика - особено след като почти винаги трябва да се задоволяват не с индивидуална власт, а с коалиционна . Но дори и в тази форма идването им на власт означава поражение на управляващите (не в изборния смисъл) елити - те трябва да се адаптират, да коригират курса. И като цяло нанеся големи щети на репутацията им - вчера говореха, че трябва да се направи всичко, за да не дойдат на власт „опасни екстремисти“, а днес са принудени да ги назначават за министри.

Досега най-голямата европейска страна, в която евроскептиците бяха допуснати до властта, беше Италия, където Джорджия Мелони от “Братята на Италия” е начело на коалиционното правителство от почти две години. Не точно антисистемна (тя беше министър на Берлускони през 2000-те), но доста радикална в миналото. Италия обаче няма решаващо влияние върху Европа като цяло - Германия и Франция дават тона тук. И сега именно последната стои на прага на значими събития.

Победител в парламентарните избори стана “Националният сбор”, партията на Марин льо Пен. Да, все пак това е междинна победа на първи тур, но получените 34 процента не са просто най-добрият резултат в историята на партията. Те бяха получени на фона на 29 процента за левия “Нов национален фронт”, чиято ключова сила е партията на Меланшон, почти толкова неприемлива за френския (и европейския) естаблишмънт, колкото и льопенистите. Ако на 7 юли “Националният сбор” успее да мобилизира привържениците си на втория тур, може да получи абсолютно мнозинство в парламента и сам да състави правителство. И дори да липсват няколко десетки места, има големи шансове за формиране на коалиция, в която републиканците (системни и условно десни) ще бъдат младши партньор. Тоест 28-годишният Джордан Бардела от “Националния сбор” ще състави новото правителство на Франция.

Защо това ще бъде повратна точка не само за Франция, но и за Европа като цяло? Защото „санитарният кордон“, който елитите изграждаха срещу лafпенистите от десетилетия, ще рухне, когато всички други партии се обединят срещу тях, за да блокират кандидатите на Льо Пен. Например, кандидатът на Льо Пен преминава на втори тур, а всички останали, с изключение на основния му съперник, оттеглят кандидатурите си и призовават да гласуват срещу „екстремиста“. И в резултат на това льопенците получават много малка фракция в парламента.

Тази система започна да буксува още на последните избори и сега може окончателно да се разпадне (въпреки че в редица райони привържениците на Меланшон и Макрон може да се разберат). Падането на „санитарния кордон“ не само ще отвори пътя към властта на льопенците и самата Марин (на президентските избори през 2027 г.), но и ще стане заразителен пример за Германия.

Защото там се прилага абсолютно същата схема – само че по отношение на “Алтернативата за Германия”. Вече десет години е блокирана навсякъде, където е възможно: при местни и федерални избори, при формиране на коалиции на ниво провинции и градове. Рейтингите ѝ обаче само растат. И въпреки че тя зае второ място на изборите за Европейски парламент с 16%, това далеч не е границата за „опасните радикали“ (както ги наричат германските власти). През последните няколко години рейтингът на “АзГ” в социологическите проучвания достига 24%. Но наскоро в Германия се формира друга антиелитарна партия, този път от левия фланг - „Съюзът на Сара Вагенкнехт“. И потенциалът му изобщо не се ограничава до сегашните десет процента.

В случай на по-нататъшна криза в управляващата ГСДП, партията на Вагенкнехт ще расте за сметка на нейните избиратели, а “АзГ” ще привлече разочаровани привърженици на християндемократите. Да, сега ХДС-ХСС е в опозиция и поддържа сравнително висок рейтинг, но ако догодина се върне на власт на вълна от недоволство от сегашната коалиция, популярността A отново ще спадне.

Тоест “Алтернатива за Германия” има всички шансове постепенно да повтори пътя на “Националния сбор” във Франция - първо да стане първата партия в страната, след това да пробие санитарния кордон и да дойде на власт като част от коалиция, а след това независимо. Да, това не е сценарий за най-близките изборни цикли (изборите в Германия се провеждат на всеки четири години), а за обозримо бъдеще. Освен това, както във Франция, системата ще бъде подкопана от две страни, отдясно и отляво - и рано или късно ще рухне.

Така че падането на “санитарния кордон” във Франция отваря пътя за големи промени в Германия - след което ще настъпи моментът на истината за целия европейски интеграционен проект.

Превод: В. Сергеев