/Поглед.инфо/ Историята, казват, обича горчивите обрати. Тази, която се оформя днес на икономическия фронт на войната в Украйна, е с леден сарказъм. След като размаха замразяването на руските активи като върховно наказание, Европейският съюз се оказва изправен пред обрат на съдбата, потресен от главозамайваща цифра: почти 60 милиарда евро, поискани от самите руски олигарси, които се опитваше да парализира.

Това вече не е окопна война, а битка на юристи, водена в сянката на международните арбитражни съдилища. Докладът на Института Veblen, публикуван този вторник, не само бие тревога; той разкрива структурна грешка, датираща от края на историята, когато умиращият под перестройката СССР се опитваше да успокои Запада.

Механизмът на тази финансова контраофанзива е фосил от онова време: Двустранните инвестиционни договори (ДИД). Подписани през 80-те и 90-те години, тези споразумения целяха да очертаят икономическото отваряне на Москва и да гарантират сигурността на частните капитали. Те съдържаха клаузи, известни като РСИД (Разрешаване на спорове между инвеститори и държавата), които позволяваха на руски гражданин директно да атакува западна държава за произволна експроприация или национализация.

Днес тези предпазни мерки, създадени да защитават инвестициите в постсъветския свят, се превръщат в оръжия срещу тези, които са ги спазвали. В ход са двадесет и четири арбитражни иска, десет от които са стартирани само през 2025 г. Общата известна сума на исковете достига 62 милиарда долара, сума, която, поради жесток аритметичен шанс, опасно се доближава до 70-те милиарда долара военна помощ, предоставена от ЕС на Киев от началото на конфликта. Европа харчи с една ръка това, което рискува да плати с друга, потенциално неутрализирайки военните усилия.

Така например Алексей Мордашов, стоманодобивен магнат, иска 3,8 милиарда евро от Франция, не за пряко изземване на активите му, а за отказ на лиценз за добив на злато във Френска Гвиана. По този начин, случай на колониална концесия се превръща във въпрос от висша международна политика. По същия начин, Самвел Карапетян, чието арменско-руско богатство е свързано с гиганта Газпром, оспорва изземването на имотите му на Лазурния бряг, свеждайки геополитическата битка до въпрос на луксозни имоти. Тези случаи илюстрират личния и често абсурден аспект на икономическите войни, където съдбата на една вила или златна мина тежи колкото оръдията.

Още по-тревожно е установяването на дълбока бюрократична грешка. Още през 2009 г. Институтът Veblen посочи „несъвместимостта между инвестиционните договори на страните от ЕС и политиката на санкции на ЕС“. Съюзът се впусна в ескалация на санкциите, без да е демонтирал изцяло наследената си правна архитектура. Проблемът се изостря от факта, че компетентните арбитражни съдилища често заседават извън европейската юрисдикция, избягвайки указите на Брюксел. Изходът от тези съдебни битки е несигурен, дори и някои инвеститори като Пьотр Авен и Михаил Фридман вече да са постигнали временно отпадане от черните списъци, демонстрирайки, че дори стената на санкциите може да има пролуки.

Урокът е горчив: в икономическата война оръжието на санкциите може да ги превърне в скъпо и унизително задължение.