/Поглед.инфо/ На 25 април преди 15 години, за хубаво или не, не един и не двама как да е, а на тържествена церемония в Люксембург тогавашните президент, министър-председател, министър на външните работи и министър по европейските въпроси подписаха договор за присъединяване на България към Европейския съюз.
Двадесет години преди това забележително, маркирало първата петилетка на ХХІ век от българската история събитие, което е рано и несъмнено тепърва предстои да бъде оценявано – на 14 юни 1985 г. пак в Люксембург, на борда на кораба „Принцеса Мария-Астрид” край едно винарско село – Шенген, намиращо се наблизо до границата с Франция и Германия, между 5 от по онова време 10-те страни-членки на тогавашната Европейска общност: Белгия, Западна Германия, Люксембург, Нидерландия и Франция, се подписва споразумение с цел премахване на граничните контролно-пропускателни пунктове помежду им и съгласуване на контрола по външните граници на т. нар. шенгенско пространство.
За да не остане някой с грешно впечатление, че въпросното пространство се разпростира само до землището на споменатото село, да кажем, че във времето подир първенците по това споразумение се присъединяват и други държави-членки вкл. на вече т. нар. Европейски съюз (ЕС). А така също и нечленуващите в това формирование Исландия, Норвегия и Швейцария, с които общо стават 25. Република Ирландия и Обединеното кралство не се присъединяват, осъществявайки сътрудничество със страните от шенгенската зона в областта на сигурността. Други европейски страни – градове-държави, които също не членуват в ЕС: Монако, Андора, Сан-Марино, Ватикана, без да са се присъединили формално към въпросното споразумение го прилагат de facto. Има и 4 страни, за които макар да са членки на ЕС, а и въпреки да са подписали шенгенското споразумение, то се прилага частично: Кипър, Румъния, Хърватия и, разбира се, България. Къде без нея на края на която и да е опашка за гуни или муни, ако и каквото остане. Ако обстоятелството, че Кипър е приета за член на ЕС през 2004 г., но все още и за нея не е приложимо в пълнота шенгенското споразумение, е успокояващо за България, която по сетне – от 2007 г. е страна-членка, какво да кажем за Румъния. Да не говорим за Хърватия, приета за член на ЕС едва през 2013 г. И дума да не става пък за ония европейци, които не са никъде и като условие за да ги приемат където и да е, по схемата са натиквани първо в НАТО, за да ги доят чрез плащания за въоръжаване със старо тенеке на ония дето го произвеждат.
Навремето, макар да не бяха питани напр. чрез референдум – все едно императивен или консултативен, дали са мераклии за присъединяване не само към НАТО, а и ЕС, мнозинството българи приеха присъединяването с ентусиазъм, смятайки членството като гаранция за човешки права и върховенство на правото. Тая химера явно беше обусловена идейно и посредством пропаганда, подхранваща надеждата, че ЕС ще реши всички проблеми на България. Като оставим настрана двойните, тройни и n-ти на брой стандарти прилагани от единния, поради своето многообразие ЕС, докато чакаме и се надяваме за равнопоставено пълноправно участие не само в тая формация, а и в шенгенското споразумение, се оказа, че един иначе забележим само под микроскоп вирус, за който каквито и да било, без значение кога, къде, за какво, с какви церемонии и пр. са сключвани и подписвани споразумения вкл. за граници и т. п., нямат никаква реална стойност и действие, появил се изневиделица само преди някой и друг месец ни изпревари. По силата единствено на елементарния факт, че на никой от договорящите дори не е хрумвало да пита или кани който и да е вирус, камо ли covid-19 дали не би се присъединил по какъвто и да е от тия стандарти към това или онова споразумение. Въпросният вирус на всичкото отгоре е с неизвестен в т. ч. по етническа принадлежност произход, на което вероятно се дължат и подмятанията във връзка с наименованието му по такъв признак, както и лъкатушенията, ако не се е пръкнал по естествен път, а е изкуствено създаден, в чия лаборатория е станало това и от която е бил пуснат или изтърван. Както и да е, и на тоя, като на всеки друг вирус не му е необходима виза, нито статут на бежанец, за да преминава всякакви граници и се шляе необезпокоявано където да е. Вирусът си е вирус и шенгенци или не все едно – като единствен контролно-пропускателен пункт, преграда за спасение от неканения „гост” или „нашественик”, дори „враг”, „агресор”, доколкото се заговори и за „война”, ако не всички повечето европейци като типични бюргери провидяха в това да спуснат набързо портите всеки на своята крепост подобно кепенци на дюкян. А ако не никой, кажи-речи донякъде, ама не напълно свой в шенгенската зона, тукашният еснаф пък, по примера : „Ний тука на орехи ли играем, или царство управяме. Каква е таз слободия?” (Бай Ганю, т. 1, стр. 150), освен че си назначи щаб, който ката ден, а по някога и нощем да плаши мало и голямо, залости не само държавата, а поотделно запря като добитък в кошара и населението не само в домовете, но и в градовете областни центрове в нея, на изходите и входовете, парковете и градинките на които разположи има-няма почти целия състав от пазванти – полиция и жандармерия да събират лични данни кой кога, за/от къде и защо е тръгнал или се връща. Ония, дето събрал от кол и въже е пратил в парламента да му уйдурдисват закони по негова прищявка и угода пък и да не допускат опозиция да го пита какво, как и защо прави, оправомощиха министър със заповеди да нарежда и задължава хората да не излизат от домовете си, а ако и където мръднат за храна или илачи, да ходят с намордници. Ако пък някой от добра воля или случайно се изтърве да пророни една-две думи, макар през намордника, на несъгласие какво и как се прави и кое е по-умно за спасението на поданиците, и за тая слука натъкмиха закон – да не седи айляк и главният прокурор. Не само това, ами зер нали е врял и кипял в имперските работи, та е годен за султан, надуши, че изглежда го е споходил и късмета като на чорбаджилъка от времето на Османското присъствие да удари кьоравото и като майстор не само впрегна, а взе и да обикаля да надзирава калфи и чираци, които да тъкат и шият предпазни облекла, терлици, маски и пр. такъми за закрила от вируса, които да пласира из целия ЕС (на първо време, а по-натам вероятно и в планетарен мащаб). Щото и на него като на вируса не му пука за такива дреболии като шенгенски и незнам си какви споразумения. Както кара от тук от там фурми, защо министърът му на икономиката да не разнася прелитайки, та даже и с вълшебно килимче насам-натам по света това-онова от продукцията на еснафлъка, и не само. Тоя занаят може и без „гранДове” да сколаса да упражнява. Щото предварително и аритметиката си е направил, че цените щели да растат и кярът му да е все по-голям. Да умуват всички вкл. китаецът как ще се бори с конкуренцията. А стратегията да спасява народа като чака вирусът да мине и да отмине, е сигурна – колкото по-дълго време се навърта и повече хора напада и поразява, което е служба на щаба, не случайно под началството на не какъв да е, а генерал – оня затова не сваля униформата, да е ясно на всеки за какво иде реч, само дето отвреме-навреме сменя разцветката, която не променя смисъла на посланието, толкова по-добре!