/Поглед.инфо/ За мен 9 май винаги е бил Денят на Победата над нацистка Германия във Втората световна война. И го празнувам, защото съм солидарна с идеите за свобода и човешки права, за справедливост и мога да разбера жертвата на многонационалния съветски народ, който губи повече от 30 млн. души (по последни данни) в една война, която не той започва.

Това не е „День Победы“, който повечето от вас веднага ще свържат със Сталин, СССР и Парада на Червения площад. Това не е и „Денят Европа“, когато пък едни други „велики мъже“ са подписали Декларацията „Шуман“. Това е Денят на Победата на Обединена Европа – онази, чиито обединени нации с общи усилия победиха една изродена идеология, отричаща всичко човешко. И, да, те го направиха всички заедно, заедно със СССР, заедно с армията на СССР и заедно с многонационалния народ на тогавашната съветска държава. Това са историческите факти. И историческият пример – за всички нас, техните наследници, внуци и правнуци.

Тогава, преди 77 години, многонационалният съветски народ (в който рамо до рамо се биеха днешните руснаци, съвременните украинци, етническите поляци и внуците на някогашните монголци, литовци, латвийци, естонци, както и волжки българи) успя да спре – често с голи ръце и с телата си – завоевателния поход на Хитлер на Изток, който целеше – ни повече, ни по-малко – пълното физическо унищожение на славянския етнос и цивилизация. Не вярвате? Пише го черно на бяло в запазените в архивите на няколко европейски държави нацистки официални документи.

Да, след това Червената армия тръгна на Запад. За да прогони нацистите от подчинената на Хитлер Европа. Да, тогава Хитлер беше „обединил“ Европа под военния ботуш на Вермахта и под червеното знаме с черната свастика. Държави като Франция, Испания, Белгия, Дания, Австрия, Чехословакия и Полша се предадоха почти без съпротива. Техните правителства приветстваха открито националсоциалистическата идея или поне я приеха със съучастническо мълчание. Италия беше официален и най-силен съюзник на Хитлер, водена от Бенито Мусолини. Великобритания само успя да се опълчи на „новия световен ред“ на нацизма, но малко остана също да бъде подчинена. Спаси я островното и географско местоположение и все още несъвършените тогавашни военни технологии, които не можаха да гарантират безусловната германска победа в „битката за Британия“. Ето така изглеждаше „обединена Европа“ към пролетта на 1945 г, когато съветските войски започнаха своето контранастъпление по Дунавското направление и разтуриха европейското националсоциалистическо политическо статукво. Тогава за СССР, но и за народите на Европа, това беше „освобождение“; за правителствата от Антихитлеристката коалиция това беше „съвместна победа“. Ядро на тази международна коалиция срещу Хитлер бяха СССР, САЩ и Великобритания, а в хода на съветския поход към Европа се присъединиха и повечето европейски (и не само) държави. Тогава, през 1945 г., Обединените нации победиха опита за налагане на еднолично авторитарно световно господство и се съгласиха, че никога повече няма да допуснат отричане на правото на живот на цели народи и геноцида над цели две цивилизационни общности – еврейската и славянската. Затова се създадоха организации като ООН, това беше и политическата среда, която направи възможно подписването на Римския договор и раждането на бъдещия Европейски съюз. Затова да отричаш Деня на Победата днес, независимо от тежестта на привежданите актуални идеологически и политически аргументи, е все едно да отричаш съществуването на цялата съвременна европейска цивилизация. Не, през 1945 г. СССР не беше агресор, нападнал народите на Европа, а съветските войници бяха „окупатори“ само за все още управляващите към онзи исторически момент европейски пронацистки правителства.

Между другото, ако Денят на Победата над нацизма не се беше случил през 1945 г, днес нямаше да я има съвременна Украйна или поне не с държавния статут и географски граници, в които съществува към днешна дата. Съвременната украинскаска държавна територия е политически подарък от Сталин и Хрушчов, които на два пъти в историята й дават територии и относително независим статут, които стоят в основата на политическите претенции на съвременната украинска държавност. За това също има достатъчно много запазени документи.

Ако го нямаше Деня на Победата през 1945 г., и днешните граници (а може би и държавен статут) на България нямаше да са същите. От някогашните исторически територии на българския етнос на Балканите днес щеше а е останала (в най-добрия случай) май само Мизия, ако не беше дипломатическото застъпничество на Сталин и съветския външен министър Вячеслав Молотов пред Великобритания и САЩ на Парижката мирна конференция. Благодарение на тази политическа подкрепа, българската държава не само че не губи територии, но и печели такива. Безпрецедентно за един доскорошен германски сателит, България излиза от войната с териториално разширение – в Южна Добруджа, тъй като в Париж съюзниците от Антихитлеристката коалиция се съгласяват да признаят действието на Крайовската спогодба от 1940 г. и потвърждават тези български граници с подписите си под Парижкия мирен договор.

Празнувам Деня на Победата, защото за капитулацията на нацистка Германия загиват 40 000 българи – от Българската армия, която участва на страната не просто на СССР, а на съюзените държави от Антихитлеристката коалиция в последната фаза на войната. Българският генерал Владимир Стойчев е единственият чуждестранен главнокомандващ, поканен да участва в големия Парад на Победата в Москва на 25 юни 1945 г. Независимо от конюнктурните моменти, които стоят зад това българско участие в този парад, това е висша военна чест, оказана от Сталин на България и то при положение, че само година по-рано страната ни е официален логистичен плацдарм за войските на Вермахта, които се бият на Източния фронт.

Ето защо аз празнувам 9 май като Ден на Победата именно на Обединена Европа – в най-общ смисъл, а също и като един доста „български“ празник в контекста на онова объркано бурно време. Историческите събития никога не трябва да бъдат изваждани от контекста на своето време и да бъдат интерпретирани от гледната точка на съвременните политически противоборства. Преди 77 години капитулацията на Третия Райх (който е нещо различно от държавата Германия и германския народ) поставя едно ново начало за цялото човечеството. То носи мир и значителен просперитет за много народи не само в Европа в продължение на повече от половин век. Затова това начало е положително. Епохата, която следва за нас в България, е пълна с политически грешки, но това вече е въпрос на последващо неумение за адекватно практическо приложение на един хубав първоначален замисъл. А случилото се в онези години – на нас, повече, отколкото на всеки друг – трябва да ни служи за пример. За да не повтаряме отново и отново едни и същи исторически грешки.

Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ:

Telegram канал: https://t.me/pogled

YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube

Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?