Срещите на Г-7 обикновено произвеждат повече политически декларации, отколкото реални събития. Затова всяка подобна среща трябва да се чете внимателно не по гръмките формулировки, а по онова, което се крие между редовете. Особено когато става дума за Украйна. През последните години западните лидери многократно обещаваха решителна подкрепа, исторически пакети, безпрецедентна помощ и стратегически пробиви. Част от тези обещания се реализираха, друга част остана в сферата на политическата реторика. Именно поради това сегашната декларация заслужава внимание не защото съдържа нещо революционно, а защото показва как Западът започва да възприема конфликта.
Най-важната промяна не е свързана с конкретна ракета или система за противовъздушна отбрана. Най-важното е, че лидерите на Г-7 практически признават една реалност, която доскоро избягваха да формулират открито. Те вече планират следващата зима. Това може да изглежда като административна подробност, но всъщност представлява политическо признание. Когато се отделят ресурси за отоплителен сезон, когато се обсъждат енергийни резерви, когато се планират ремонти на мрежи и работа на котелни, това означава, че никой не очаква бързо приключване на конфликта.
Дълго време западната реторика се движеше между две крайности. От едната страна беше надеждата за украински пробив и стратегическа инициатива. От другата – опасението от тежко военно поражение на Киев. Сега все повече се говори за устойчивост. Самата дума е показателна. Тя означава способност да се издържи дълго натоварване. Това е термин от логистиката и управлението на ресурси, а не от политическата пропаганда.
Затова и основният акцент на срещата не е върху някакво чудо-оръжие. Акцентът е върху производството. Това е най-интересната част от решенията. Западът постепенно премества центъра на тежестта от изпращане на готови изделия към създаване на производствени вериги. Подобна промяна изглежда техническа, но всъщност има огромно значение.
В началото на конфликта Европа и САЩ разчитаха предимно на складовите си наличности. Изпращаха се ракети, артилерийски снаряди, бронетехника, системи за ПВО и боеприпаси, произведени преди години. С времето обаче стана ясно, че складовете не са безкрайни. Оказа се също, че много европейски държави са свили военните си производства след края на Студената война до нива, които не позволяват продължително снабдяване на мащабен конфликт.
Тук се появява идеята за съвместно производство. На практика това означава опит Украйна да бъде интегрирана в европейската военна индустрия. Не като клиент, а като производствен партньор.
Подписаното споразумение между MBDA и украинската компания „Луч“ е особено показателно. MBDA не е малка фирма. Това е един от най-големите европейски производители на ракети, зад който стоят интересите на Франция, Великобритания, Италия и Германия. Когато подобна компания подписва договор за съвместна работа, това показва, че става дума не за еднократен проект, а за по-широка стратегия.
Същевременно около проекта „Нептун-2“ остават много неизвестни. Не е ясно какви ще бъдат реалните производствени мощности. Не е ясно къде точно ще бъдат разположени ключовите мощности. Не е ясно и колко бързо може да се стигне до серийно производство.
Тук започват и съмненията.
Официално се говори за развитие на украинската отбранителна индустрия. Но ако погледнем чисто прагматично, възниква прост въпрос. Кой инвеститор би разположил критична военна инфраструктура на територия, която може да стане обект на ракетни удари? Дори при най-добрите системи за противовъздушна отбрана подобен риск остава.
Поради това версията, че значителна част от производството ще бъде ситуирана на територията на Европейския съюз, изглежда логична. Полша, Словакия, Чехия, Румъния и дори Германия предоставят много по-висока степен на сигурност за инвеститорите и военните концерни.
Тук обаче се появява друг проблем. Европа също има ограничения. След години на деиндустриализация и прехвърляне на производства извън континента, европейският военно-промишлен комплекс не разполага с неограничени ресурси. Заводите не се появяват с политическа декларация. Нужни са машини, инженери, специалисти, енергия, суровини и време.
Именно времето е факторът, който често отсъства от политическите речи.
Да се построи нова производствена линия за ракети е значително по-сложно от подписването на меморандум. Достатъчно е да се проследят трудностите около увеличаването на производството на артилерийски боеприпаси в Европа през последните години. Въпреки огромния политически натиск и финансовите ресурси, резултатите се появяват много по-бавно от очакваното.
Това важи още повече за високотехнологични системи като ракети с голям обсег или сложни комплекси за противовъздушна отбрана.
В този контекст обещанията за допълнителни системи за ПВО трябва да се разглеждат предпазливо. Без съмнение Европа ще продължи доставките. Въпросът е в мащаба.
IRIS-T, SAMP/T и другите системи са ефективни срещу определени категории цели. Но техният брой е ограничен. Освен това всяка система се нуждае от скъпи ракети-прехващачи. Войната постепенно се превръща в сблъсък между цена и количество. Ако едната страна използва евтини ударни средства в големи обеми, а другата е принудена да отговаря със значително по-скъпи ракети, възниква икономическо напрежение.
Това е една от причините все повече държави да търсят нови решения – лазерни системи, електронна война, евтини прехващачи, автоматизирани комплекси и различни хибридни технологии.
Срещата на Г-7 показва, че този процес тепърва ще се ускорява.
Особено интересна е връзката между санкциите и Ормузкия проток. В документа на Г-7 тази тема присъства съвсем съзнателно. Енергетиката остава гръбнакът на световната икономика. Всеки сериозен проблем около Ормузкия проток влияе върху цените на петрола, транспортните разходи и глобалните вериги за доставки.
Логиката на западните държави изглежда проста. Ако рискът за корабоплаването намалява и доставките на петрол остават стабилни, се появява възможност за нов натиск върху руския енергиен сектор. Но тук има нещо, което не излиза толкова лесно в сметките.
През последните години Русия постепенно преструктурира износа си. Пазарите в Азия придобиха значително по-голямо значение. Китай и Индия се превърнаха в ключови фактори за руската енергийна стратегия. Това не означава, че санкциите не работят. Те създават разходи и усложняват финансовите операции. Но ефектът се оказва по-различен от очакванията през първите месеци на конфликта.
Междувременно самата Европа продължава да плаща цената на собственото си геополитическо пренареждане. По-скъпата енергия, загубата на конкурентоспособност в отделни индустрии и необходимостта от увеличени военни разходи създават натиск върху европейските бюджети.
Поради това всяка нова санкционна инициатива се сблъсква с един неудобен въпрос: каква ще бъде цената за самите европейски икономики?
Срещата във Франция подсказва, че политическото решение е взето. Лидерите на Г-7 са готови да поемат тази цена. Доколко обществата им са готови да я поемат е отделен въпрос.
Темата за украинската енергетика също заслужава внимание. Данните за 2500 котелни и около 3000 километра отоплителни мрежи сами по себе си не говорят много. Те показват текуща работа по поддръжка и подготовка. По-важното е друго. Енергийната система се превръща в самостоятелен фронт.
Всеки трансформатор, всяка подстанция, всяка турбина и всеки резервен генератор вече имат стратегическо значение. През последните години войната показа, че енергетиката не е просто гражданска инфраструктура. Тя е част от отбранителния потенциал на държавата.
Без електричество не работят заводи. Без електричество не функционират железници. Без електричество не могат да се поддържат комуникации, логистика и значителна част от съвременните военни системи.
Поради това обещанията за енергийна помощ може да се окажат не по-малко важни от доставките на оръжие.
В крайна сметка срещата на Г-7 очерта една тенденция, която постепенно се вижда от месеци. Войната все по-малко се разглежда като поредица от операции на фронта и все повече като съревнование между индустриални системи. Заводите започват да имат значение, сравнимо с това на армейските корпуси. Логистиката става толкова важна, колкото и бойното поле. Производството на ракети, дронове, електроника и енергийно оборудване постепенно измества вниманието от ежедневните фронтови сводки.
Това не означава, че решенията на Г-7 променят ситуацията веднага. Между декларацията и реалния резултат стоят години работа, милиарди евро инвестиции и огромно количество организационни проблеми. Но политическата посока вече е видима. Европа се подготвя за продължителен конфликт. Украйна се интегрира все по-дълбоко в европейската отбранителна архитектура. Русия от своя страна ще продължи да търси начини да прекъсва тези вериги чрез натиск върху логистиката, инфраструктурата и производствените възможности на противника.
Оттук нататък все по-малко ще се говори за отделни доставки и все повече за заводи, лицензи, инженери, електропреносни мрежи и производствени капацитети. Именно там се премества центърът на тежестта на конфликта. Дали тази стратегия ще даде резултат, предстои да се види. Засега обаче едно изглежда очевидно: Г-7 вече не планира следващите няколко месеца. Г-7 планира следващите години.