/Поглед.инфо/ През последния месец всичко е една и съща новина – коронавирусът това, коронавирусът онова. Като чуя за коронавируса, ми настръхват и без друго достатъчно настръхналите коси. Но мен лично не ме интересува толкова самата пандемия, тъй като смятам това в най-лошия случай за малко по-необикновен грип, около който се създава излишна паника. Тази паника обаче ще се окаже много по-голям проблем от самото заболяване. Затова няма да се спирам на това, че трябва да си мием ръцете и да си стоим в къщи, нито върху конспиративните теории откъде, защо и как вирусът се е появил.

Вместо това ще се опитам да направя една прогноза за бъдещето на човечеството, на политиката и икономиката, основана в голяма степен на диалектиката на историческото развитие, тъй като смятам, че историята може да ни даде много от отговорите за онова, което ни очаква. Паралелно с това ще стъпя върху някои от разгръщащите се днес тенденции, които ще се опитам да проектирам в бъдещето, имайки предвид обаче обстоятелството, че тези тенденции са експоненциални, което ги прави твърде непрогнозируеми. Това означава, че част от прогнозите ще имат индикативен характер, т.е. те ще послужат за очертаване на най-общите тенденции, но трудно могат да бъдат разглеждани като сигурни, защото постоянно възникват нови и нови събития, които могат да тласнат развитието в една или друга посока.
Тук вече стигаме и до фундаменталния въпрос „Какво предстои?“ Моят отговор е, че то може да бъде характеризирано чрез пет големи взаимосвързани глобални тенденции. Кои са те?

Засилване на процесите на деглобализация,
на автаркия
 и самозатваряне на държавите и регионите

Разгръщането на тези процеси започна още с избухването на световната финансова криза през 2007-2008 г., която бързо се прехвърли към реалния сектор, и те ще бъдат в нарастваща степен усилени от избухването на днешната пандемия. Впрочем това са процеси, които не наблюдаваме за първи път.

Можем да ги видим още от най-ранните етапи на развитие на капитализма. Неслучайно неговото разгръщане започва с Великите географски открития и оттогава насам той се опитва в една или друга степен да обхване цялото земно кълбо. Трябва да имаме предвид обаче, че това не е равномерен, а пулсиращ процес, при който имаме икономически кризи, цикли на отваряне и цикли на самозатваряне на държавите, цикли на глобализация и цикли на деглобализация. Характерно за всеки такъв цикъл на отваряне е наличието на ясно изразен глобален хегемон, който е обективно заинтересован от либерализацията, тъй като може да печели от нея. Липсата или упадъкът на хегемонната сила съответно води до цикли на самозатваряне и протекционизъм.

Това наблюдаваме най-напред в италианските градове държави, където се появяват първите форми на капитализма и които са основният фактор, стимулиращ Великите географски открития.

След това през XVII-XVIII век го наблюдаваме по време на холандската хегемония, когато въпреки меркантилистичната политика на големите европейски монархии Холандия е напълно отворена. Всеки може да влиза и излиза от нея напълно свободно. Страната притежава 3/5 от морския флот на останалите европейски държави, а всички стоки пристигат най-напред в Амстердам и Антверпен и след това се разпределят към останалия свят. Появяват се Западноиндийската и Източноиндийската компании, които оперират глобално.

После това го наблюдаваме по време на хегемонията на Великобритания през XIX век, когато там се провежда първата индустриална революция, превръщаща Великобритания във „фабриката на света“ и първа индустриална сила, достатъчно конкурентоспособна, за да се отвори за международните пазари и да печели от това. Тогава всеки може да пътува навсякъде с каквито пари пожелае и без никакви ограничения (с изключение на Османската и Руската империи). Спрямо световното население емиграционните вълни са по-големи, отколкото в края на XX век. Големите британски компании издигат лозунга „Полето на нашата дейност е целия свят“. Жул Верн пише „За 80 дни около света“, а Великобритания издига лозунгите за фритрейдърството, основано на идеите на Адам Смит и Дейвид Рикардо за абсолютните и относителните предимства, на основата на които се смята, че от свободното международно разделение на труда печелят всички. Възникват теориите за империализма, за такава негова същностна характеристика като износа на капитал и неслучайно много изследователи наричат това период на интернационализация или „първа глобализация“.

Следващият цикъл е американският цикъл, който започва след Втората световна война, достига своя апогей със събарянето на социализма в Източна Европа и започва своя упадък с разгръщането на световната финансова криза в края на първото десетилетие на нашия век. Той се крепи не толкова на колониалната експанзия, при която се извличат ресурси от периферията чрез административни и военни методи (както е например по време на британската хегемония), а на неоколониалната експанзия. Последната постига много по-ефективно същите цели чрез т. нар. мека сила и социологическа пропаганда, чрез свръхмощни глобализирани идеологически апарати и културни индустрии, особено холивудската машина за глобална пропаганда, чрез  начина на живот, пазара, чрез тоталната доминация във всички международни институции, чрез долара като световна валута, чрез цветни революции, преврати, инсталиране на неоколониални елити, атаки срещу финансовите системи и пр. А когато тези механизми не работят, се прилагат и директни военни интервенции.

В периодите, когато липсва ясно изразен хегемон обаче, имаме самозатваряне на държавите, връщане на границите, оградите, телените мрежи и борба за глобална хегемония с новопоявяващия се лидер.

Сега отново навлизаме в цикъл на самозатваряне и протекционизъм, свързан с липсата на глобална хегемонна сила, която да налага правилата на играта. Типични примери са изборът на националиста Тръмп в САЩ, излизането от ЕС на Великобритания, която сега се облизва на трапезата в трепетно очакване на неговия разпад, връщането на границите и оградите между страните и народите.

Очаква се пандемията значително да ускори разгръщането на всички тези процеси, в това число в резултат на разпада на голяма част от глобалните стойностни вериги. Техният разпад означава, че много производства ще трябва да се върнат обратно в метрополиите, които ще трябва да преминат към импортно заместваща индустрия, произвеждайки сами компонентите, които преди това са били разпределени в различни части на планетата в зависимост от конкурентните предимства на един или друг регион.

Това пък означава най-напред разгръщане на инфлационни процеси и повишаване на цените в капиталистическия център, тъй като създаването на нови индустрии изисква време, през което цените ще се покачват. И на второ място завръщане на националната държава и повишаване на контрола върху капитала в рамките на националните граници.

Впрочем, ние и сега виждаме как пандемията в нарастваща степен ограничава пазара за сметка на държавното регулиране, при което все повече индустрии се контролират от нея. И както Първата и Втората световна война са фактори за преминаване на икономиките на военни релси, при което те обслужват нуждите на държавата и населението, така и днес пандемията показва как държавата може да насочва и контролира капитала, така че той да обслужва нейните нужди, а не егоистичния икономически интерес на „хомо економикус“.

Световни войни за глобална хегемония

Както вече беше посочено, в периодите на липса на ясно изразен хегемон имаме самозатваряне на държавите и появата на сили, които имат възможността и желанието да се настанят на неговото място. Това на определен етап поражда световни войни, които траят средно 30 години, водят до появата на нова глобална сила, разпад на държави и възникване на нови на тяхно място, след което отново следва цикъл на либерализация и глобализация, ръководен от нова хегемонна сила. Това наблюдаваме по време на тридесетгодишната война (1618-1648 г.), когато имаме преход към хегемония на Холандия и възход на меркантилизма в международната политика и икономика. След това го наблюдаваме по време на френската буржоазна революция и последвалите я Наполеонови войни (1789 – 1815 г.), когато се осъществява преход към британска хегемония и към класическата политическа икономия. И най-накрая – Първата и Втората световни войни (1914-1945 г.), когато се осъществява преходът към хегемонията на САЩ, а с това към кейнсианска политическа икономия и след нея към неокласическия икономикс и неолиберализма.

Предполага се, че сега сме в условията на пореден такъв цикъл, който започва с кризата от 2007-2008 г.. Той също предполага разгръщането на световна война, която най-вероятно ще продължи около 30 години и ще завърши с възход на нова хегемонна сила. Единственият въпрос, на който е трудно да се отговори, е дали войната вече е започнала и дали разгръщащата се днес световна пандемия не е част от нея. Трудностите при отговора на този въпрос произтичат от промените в характера на войните и техния все по-неконвенционален характер. Със сигурност обаче можем да кажем, че сме в нов цикъл на деглобализация, на връщане на границите, оградите, телените мрежи, милитаризацията в глобален план, на войната като основно средство за решаване на конфликтите. Отново имаме борба за световна хегемония и тя вероятно ще доведе до загубата на милиони човешки животи и разрушаването на гигантски богатства, които след това ще трябва да бъдат възстановявани, до разпад и поява на нови държави и държавни обединения.

Днешната пандемия значително ще ускори разгръщането на тези процеси, тъй като след нея световната икономика ще бъде в колапс, а един от основните начини, по които капитализмът винаги е решавал проблемите си е чрез войни, разпределяне на сфери на влияние и появата на нови агенти на капиталистическо натрупване. Нещо повече – в резултат на кризата на капитализма войната витаеше във въздуха още преди избухването на световната пандемия. Всеки един от нас я усещаше, а с нейното избухване и следващата криза тя все повече се превръща в нещо неизбежно. За разлика от предишните войни за глобална хегемония обаче днес човечеството разполага със силата да унищожи само себе си.

Нова технологичната революция

Днес това е Четвъртата индустриална революция, свързана с нарастващата дигитализация на всички сфери в обществения и икономическия живот. Началото ѝ беше свързано с кризата от 2007-2008 г., което впрочем е характерно за всяка индустриална революция.

Първата индустриална революция например е силно стимулирана от кризата през 70-те години на XVIII век, когато Великобритания и Франция задлъжняват в резултат на огромните средства, които хвърлят в т. нар. индианска война, водена между тях в Северна Америка. Война, която впрочем се превръща във фактор за Френската буржоазна революция и за Американската война за независимост, тъй като и двете държави започват да налагат непосилни данъци, за да могат да финансират дълговете, които преди това са взели от холандските банки.

Първите наченки на втората индустриална революция се появяват в края на XIX век, когато започва т. нар. дълга депресия (1873-1896 г.), но истинското ѝ разгръщане е в резултат на голямата икономическа криза (1929-1933 г.).

Третата индустриална революция от своя страна е стимулирана от кризата на кейнсианската икономическа регулация през 1970-те години, което води и до разгръщане на процесите на глобализация.

Четвъртата индустриална революция, свързана с дигитализацията, роботизацията, автоматизацията на нарастващо количество процеси, пък е свързана с кризата от 2007-2008 г., но се очертава днешната пандемия да ѝ даде допълнителен тласък. Основната причина за това е, че все повече дейности, които изискват човешка намеса, ще се осъществяват дистанционно, а други ще бъдат заместени от роботи, изкуствен интелект, големи данни и алгоритми, изхвърлящи все повече човешкия фактор.

Скоростта, с която се случва всичко това е безпрецедентна – типичен пример е онлайн обучението, към което в рамките на няколко дни преминаха хиляди училища и университети. Но същото може да се каже и за производството, при което карантината ще усили автоматизацията на процесите, за да могат компаниите да продължат да работят. Това можем да кажем за размяната, която все повече ще се осъществява дистанционно, с дронове, роботи или коли без шофьори. Можем да го кажем дори и за потреблението, при което ще нараства употребата на дигитални продукти и все повече неща, които преди са формирали цели индустрии, ще се интегрират в дигитални устройства. Типичен пример в това отношение е мобилният телефон, който днес вече не е само телефон, а интегрира в себе си огромно количество устройства – камера, фотоапарат, вестник, календар, фенерче, уолкмен, видео и какво ли още не. Всичко това само по себе си ще се отрази и върху разпределението не само в национален план, но и между отделните държави и региони, ще усилва социалните неравенства и безработицата, ще води до социални конфликти, бунтове и революции.

Ограничаване на човешките права и свободи

Циклите на самозатваряне винаги са свързани с ограничаване на права и свободи, с възход на авторитарни лидери и партии, а днес в условията на четвърта индустриална революция, когато всяко действие на отделния човек може да бъде наблюдавано и контролирано чрез различни дигитални устройства и алгоритми, това може да означава дори версии на дигитален авторитаризъм, фашизъм, неофеодализъм. И това не са тенденции, които наблюдаваме от днес, от разгръщането на световната пандемия. Тяхното начало можем да проследим  още от кризата през 2007-2008 г., макар да се очаква пандемията значително да ги ускори.

Още тогава се появи например концепцията за „фалшивите новини“, според която всичко, което не отговаря на „правилната линия“ и на неолибералната догма, беше стигматизирано като лъжа, а на различни места започнаха да се появяват дори цели институции за борба с тях. Още тогава започна да се говори за „хибридни“ и „информационни“ войни, които превземат определени пространства чрез контрол върху съзнанието и мислите на хората, а не чрез военния фактор. Различни държави започнаха битки за осъществяване на дигитален суверенитет. Започна борба срещу „руската пропаганда“ и изграждането на образа на врага. Нищо че западната пропаганда беше тази, която ни убеди, че трябва да разрушим индустрия, земеделие, здравеопазване, армия и какво ли още не, за да можем да влезем в най-добрия от всички възможни светове. Започнаха преследвания срещу политически опоненти, журналисти, запрещения на алтернативни гласове. Днес вече почти целият свят е в условия на извънредно положение, което води до бързо суспендиране на почти всякакви други права и дори прекратяването – рано или късно – на пандемията няма да доведе до тяхното възстановяване. Или поне не в степента, в която сме свикнали.

Промени в геоикономическата,
а оттук и в 
геополитическата структура на света

Каква ще бъде тя на този етап е трудно да се каже. Възможни са различни сценарии и от всички нас, от милионите хора, също зависи кой от тях ще се реализира.

Можем да вървим към световна война, преразпределение на територии и промяна на доминиращата хегемонна сила по посока на Китай и изобщо на страните от Югоизточна Азия, които се очертава да излязат най-напред и с най-малко щети от световната пандемична криза. Тя може да се окаже гибелна за човечеството.

Можем да вървим към изграждането на мрежа на световна солидарност във връзка с решаването на един такъв глобален проблем, засягащ цялото човечество, какъвто е световната пандемия, но засега тенденцията е тъкмо обратната и няма изгледи за промяна в това отношение.

Можем да вървим към ново възраждане на социалната държава в условията на национална държава, която регулира икономиката на своята територия с цел смекчаване на социално-икономическите неравенства и конфликти.

Можем да вървим към изграждането на икономика и общество отвъд капитализма, при които технологиите на четвъртата индустриална революция произвеждат нарастващо количество блага, а те се разпределят относително равномерно към всички.

Можем да вървим към нов възход на национализма и ксенофобията, каквато е тенденцията в момента и каквато тенденция наблюдаваме и при предишните цикли на самозатваряне и особено по време на Първата и Втората световна война.

Можем обаче и съзнателно да променим диалектиката на историята, за да предотвратим огромната част от предстоящите конфликти, разрушения и може би дори собственото си самоунищожение. Това би могло да стане само с обединените усилия на цялото човечество, което днес за съжаление е по-разединено от всякога преди това и чертае собствената си незавидна съдба. „Един по добър свят е възможен“, но ние едва ли ще го изградим. Не и преди сами да се убедим в разрушителните последици от всичко, което правим днес и което – както изглежда – с голяма вероятност ще правим и занапред.

Затова призовавам да се поучим от миналото, да не повтаряме същите грешки и да изградим едно по-добро бъдеще. Напълно наясно съм, че това е само един глас в пустиня, но съм длъжен да се провикна с всичка сила. И аз викам, съзнавайки, че глобалните проблеми могат да се решат с усилията на всички нас. Чрез сътрудничество на всички суверенни държави в името на цялото човечество.

* Христо Проданов - гл.ас., д-р в УНСС, автор на три книги и над 60 научни студии и статии.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели