В продължение на десетилетия военните технологии се свързваха предимно с ракети, самолети, радари и спътници. След края на Студената война към този списък постепенно се добавиха киберпространството, изкуственият интелект и квантовите технологии. Днес обаче все по-голяма част от стратегическото съперничество между големите държави се премества в една далеч по-слабо видима сфера – биотехнологиите.
Причината е проста. Ако през XX век индустриалната мощ се измерваше в тонове стомана и произведени танкове, то през XXI век все по-често се измерва в способността да се обработват огромни масиви от генетични данни, да се моделират биологични процеси и да се ускорява разработването на лекарства, ваксини и нови биотехнологични решения. Именно тук се появява GPT-Rosalind – специализиран модел на OpenAI, предназначен за работа в областта на науките за живота.
Според официално публикуваната информация OpenAI не предоставя този инструмент за масово използване. Достъпът е ограничен до подбрани организации, занимаващи се с биозащита, ранно откриване на епидемии, анализ на патогени и разработване на медицински контрамерки. Аргументът на компанията е сравнително логичен. Ако един модел може да анализира геноми, да прогнозира поведението на протеини и да предлага решения за медицински проблеми, той би могъл също така да бъде използван и по начин, който създава нови рискове.
Тук започва първият сериозен спор.
В технологичната индустрия понятието „двойна употреба“ отдавна е добре познато. Една и съща технология може да бъде използвана както за граждански, така и за военни цели. Интернет е класически пример. Същото важи за GPS системите, спътниците, безпилотните апарати и редица комуникационни платформи.
Биотехнологиите обаче правят този въпрос значително по-чувствителен. Причината е, че тук не става дума за информация или комуникации, а за живи организми, вируси, бактерии и генетични структури.
Именно затова OpenAI подчертава, че GPT-Rosalind няма да бъде публикуван свободно. Компанията говори за система от ограничения, подбор на партньори и механизми за контрол. Това е необичайно поведение за технологичен сектор, който традиционно предпочита максимално разпространение на своите продукти.
Фактът, че се въвеждат ограничения още в началото, сам по себе си показва как се оценяват потенциалните възможности на системата.
Особено внимание привлича и участието на институции, свързани с американската национална сигурност. Сред имената, които се споменават в различни публикации, се открояват Агенцията за намаляване на заплахите за отбраната (DTRA), Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ и Лабораторията по приложна физика към университета „Джонс Хопкинс“.
Това не са случайни структури.
Лорънс Ливърмор е една от най-важните национални лаборатории на САЩ. Тя участва в ядрени програми, стратегически симулации, изчислителни модели и разработки, свързани с отбраната. Джонс Хопкинс от своя страна от години работи по широк спектър от проекти в областта на националната сигурност и общественото здраве.
Присъствието на подобни институции не доказва никакви конспиративни твърдения. То обаче показва, че американската държава възприема биологичната сигурност като стратегически въпрос от най-висок ранг.
След пандемията от COVID-19 подобен подход изглежда напълно предвидим.
Пандемията нанесе икономически щети за трилиони долари. Нарушени бяха производствени вериги, транспортни маршрути, логистични системи и пазари на труда. Оказа се, че един вирус може да предизвика сътресения, които не успяват да причинят дори някои военни конфликти.
От тази гледна точка не е трудно да се разбере защо американските институции инвестират сериозни ресурси в технологии за ранно предупреждение и бърза реакция.
По-сложният въпрос е друг.
Къде точно минава границата между отбранителните биотехнологии и потенциално опасните разработки?
Това е тема, която съществува далеч преди появата на изкуствения интелект. Още по време на Студената война както Съветският съюз, така и САЩ разработват мащабни програми, свързани с биологични агенти. Част от тези програми са официално прекратени след подписването на международни споразумения. Част от архивите остават засекретени и до днес.
През последните години спорът около биолабораториите се върна с нова сила. Особено след началото на конфликта в Украйна, когато Москва многократно отправяше обвинения за американски биологични програми в различни държави. Вашингтон категорично отхвърля тези обвинения и настоява, че става дума за проекти в областта на общественото здраве и мониторинга на опасни заболявания.
Проблемът е, че независимата проверка на подобни твърдения често е изключително трудна. Повечето програми съдържат както цивилни, така и военни елементи. Същите лаборатории могат едновременно да разработват диагностични методи, ваксини и системи за защита срещу биологични заплахи.
Тук се появява и ролята на изкуствения интелект.
Ако досега анализът на генетични последователности е изисквал месеци работа от големи научни екипи, системи като GPT-Rosalind потенциално могат да съкратят този процес многократно. Според публикации в американски медии именно това е една от основните цели на проекта – ускоряване на анализа и вземането на решения.
Това звучи впечатляващо. Но поражда и нови въпроси.
Ако една система може да открива уязвимости в патогените, може ли същата система да идентифицира и начини за повишаване на тяхната устойчивост?
Ако може да подпомага създаването на ваксини, може ли да предложи и методи за заобикаляне на определени защитни механизми?
На теория подобни рискове се обсъждат от години в научната литература. Именно затова достъпът до подобни модели е строго ограничен.
И все пак има нещо любопитно.
Докато вниманието на обществеността е насочено към чатботове, генератори на изображения и автоматизация на офисната работа, истинската надпревара може би се развива на съвсем друго място – в лабораториите, където изкуственият интелект се среща с генетиката.
Там последствията не се измерват с повече или по-малко продуктивност. Там залогът е свързан със здравето, националната сигурност и способността на държавите да реагират при бъдещи биологични кризи.
Именно поради това около GPT-Rosalind постепенно се оформя дебат, който надхвърля рамките на една технологична компания. Въпросът вече не е само какво може този модел. Въпросът е кой го използва, при какви правила и кой контролира резултатите от тази работа.
А когато в разговора започнат да се появяват имена като DARPA, DTRA, големи фармацевтични програми и международни организации за биосигурност, темата неизбежно излиза извън сферата на науката и навлиза в пространството на геополитиката.
Разговорът за GPT-Rosalind става още по-интересен, когато бъде поставен в по-широкия контекст на това как се променя самата логика на научните изследвания. През по-голямата част от XX век напредъкът в биологията зависеше от лаборатории, години експерименти и огромни екипи от специалисти. Скоростта беше ограничена от човешките възможности за обработка на информация. Генетичните бази данни растяха по-бързо, отколкото учените успяваха да ги анализират.
Днес ситуацията е различна. Изкуственият интелект вече не е просто инструмент за обработка на текстове или изображения. Най-големите инвестиции в сектора постепенно се пренасочват към научни приложения. Модели като AlphaFold на DeepMind показаха, че сложни задачи, които преди изискваха години работа, могат да бъдат решени за дни или дори часове. Структурите на милиони протеини бяха картографирани с темпове, които доскоро изглеждаха невъзможни.
На този фон GPT-Rosalind изглежда като част от много по-голям процес. Става дума за опит да бъде създадена система, способна не просто да обработва информация, а да участва в научното откривателство. Разликата е съществена. Тук вече не говорим за автоматизация на административна работа. Говорим за модели, които могат да ускоряват медицински и биотехнологични решения.
Именно това кара редица експерти по биосигурност да говорят за нова технологична граница. Не защото подобни системи автоматично създават опасност, а защото променят мащаба и скоростта на възможните действия.
В материала, който разглеждаме, особено място заема Агенцията за напреднали изследователски проекти в отбраната – DARPA. Това е институция с дълга история. Интернет, GPS, стелт технологиите и множество други разработки са преминали през нейните програми. DARPA има репутацията на структура, която финансира рискови проекти с потенциал да променят изцяло дадена сфера.
Сред тях попада и програмата „Генеративна оптогенетика“. Самото название звучи сложно, но зад него стои идея, която привлича вниманието на военни, учени и биоинженери. Целта е живите клетки да могат да бъдат програмирани чрез светлинни сигнали, които управляват генетични процеси.
Тук обаче трябва да се направи важно уточнение. Голяма част от описанията, които циркулират в политически публикации, смесват реални научни разработки с предположения за бъдещи приложения. Това са различни неща.
Оптогенетиката действително съществува и се използва в съвременната наука. Технологията позволява контрол върху определени клетъчни функции чрез светлинни импулси. Използва се най-вече в невробиологията и фундаменталните изследвания. Оттук до създаването на някакви универсални биологични оръжия обаче има огромна дистанция, която често остава извън вниманието на сензационните публикации.
Това не означава, че няма основания за тревога. Означава единствено, че анализът трябва да бъде по-внимателен.
Същото важи и за технологията CRISPR. Тя безспорно представлява революция в генетичното редактиране. За първи път учените получиха сравнително достъпен инструмент за прецизна намеса в ДНК. Потенциалът за лечение на наследствени заболявания е огромен. Същевременно съществуват и сериозни опасения относно злоупотреби.
Това е характерно за почти всяка голяма технология в историята. Ядрената енергия може да захранва градове и едновременно с това да бъде използвана за производство на ядрени оръжия. Космическите ракети могат да извеждат спътници и същевременно да бъдат носители на бойни глави. Биотехнологиите не правят изключение.
По тази причина вниманието все по-често се насочва не толкова към самите технологии, колкото към механизмите за контрол върху тях.
Тук се появява и един друг въпрос, който рядко се обсъжда открито.
Кой всъщност ще контролира биологичните данни през следващите десетилетия?
В света вече съществуват гигантски бази данни с генетична информация. Национални здравни системи, фармацевтични компании, университети и научни центрове събират огромни масиви от информация за заболявания, мутации, вируси и генетични особености на населението.
Тези данни постепенно се превръщат в стратегически ресурс. Не по-малко ценен от нефта, газа или редките метали.
Държавата, която разполага с най-добрите алгоритми и най-богатите биологични бази данни, би могла да получи значително предимство в медицината, фармацевтиката и общественото здраве.
Именно затова конкуренцията между САЩ и Китай все по-често се пренася и в тази сфера.
Китай инвестира десетки милиарди долари в биотехнологии. Американските инвестиции също растат с ускорени темпове. Европейският съюз се опитва да навакса изоставането чрез мащабни научни програми и регулации.
На практика наблюдаваме нов тип технологическа надпревара.
Само че този път вместо танкови заводи, корабостроителници и авиационни концерни виждаме геномни центрове, суперкомпютри и лаборатории за синтетична биология.
В този контекст обвиненията, че GPT-Rosalind е използван за създаването на конкретен щам на ебола, изглеждат значително по-проблематични. В представения текст подобни твърдения не са подкрепени с проверими доказателства. Те остават предположения на автора.
Към момента няма публично достъпни данни, които да показват, че конкретният щам Bundibugyo е създаден чрез този модел на изкуствен интелект. Няма и независими научни публикации, които да потвърждават подобна връзка.
Това не е маловажен детайл.
Когато става дума за биологични заплахи, разликата между доказан факт и политическо предположение е огромна. Една неточна информация може да предизвика дипломатически конфликти, паника или погрешни решения на институциите.
Има и още един детайл, който заслужава внимание.
Ако някой действително разполагаше с технология за бързо и надеждно създаване на сложни патогени чрез изкуствен интелект, това би представлявало фундаментална промяна в глобалната сигурност. Подобно развитие трудно би останало скрито само в рамките на една държава или една организация.
Историята показва, че големите технологични пробиви неизбежно стават обект на международно наблюдение, конкуренция и копиране.
Точно затова въпросът около GPT-Rosalind не трябва да се разглежда единствено през призмата на конспиративни подозрения или безусловно доверие към официалните версии. По-полезно е да се наблюдава какви институции участват, какви бюджети се отделят, какви регулации се подготвят и какви реални резултати започват да се появяват.
Защото най-важният процес вероятно не е самият модел GPT-Rosalind.
Най-важният процес е постепенното сливане между изкуствения интелект, генетиката, медицината и системите за национална сигурност. Именно там се формира една нова инфраструктура на властта, която ще определя не само бъдещето на здравеопазването, но и баланса на силите между държавите през следващите десетилетия.
От лабораторията към геополитиката
Проблемът с технологиите от типа на GPT-Rosalind не е само научен и не е само военен. Той постепенно се превръща в геополитически въпрос от първи ред. Причината не е в конкретния модел на OpenAI, а в това, че за първи път изкуственият интелект започва да навлиза в области, които традиционно бяха монопол на държавите.
През последните десетилетия Вашингтон изгради огромна система от университети, лаборатории, частни корпорации и държавни агенции, които работят практически като единна екосистема. Пентагонът финансира изследвания. Университетите разработват технологии. Частният сектор ги превръща в продукти. След това същите продукти се връщат обратно към държавните структури под формата на услуги, платформи и инфраструктура.
Тази схема не е тайна. Тя работи още от времето на Студената война и стои зад огромна част от американското технологично превъзходство. Разликата днес е, че към класическите военни разработки се добавят генетиката, синтетичната биология и изкуственият интелект.
В този смисъл участието на структури като DTRA, DARPA, националните лаборатории и специализираните университетски центрове изглежда напълно логично. Това е част от американския модел на технологическо развитие. Въпросът е как този модел се възприема от останалия свят.
Защото съществува сериозен дефицит на доверие.
След Ирак, след скандалите около масовото наблюдение, след редица спорни програми на американските разузнавателни агенции и след споровете около произхода на COVID-19 голяма част от света вече приема официалните обяснения с много повече предпазливост, отколкото преди двадесет години.
Това не означава автоматично, че всяко обвинение срещу САЩ е вярно. Означава само, че политическият капитал на доверие е силно изчерпан.
Затова всяка нова биотехнологична инициатива неизбежно започва да поражда подозрения.
Къде свършва биозащитата
На теория почти всички програми, свързани с биологичната сигурност, имат отбранителен характер. Те са насочени към откриване на нови заболявания, разработване на ваксини, защита на населението и предотвратяване на пандемии.
На практика обаче границата невинаги е толкова ясна.
Система, способна да анализира как даден вирус се разпространява по-бързо, може едновременно да бъде използвана и за създаване на по-добри защитни механизми срещу него. Система, която открива слабостите на патогените, би могла теоретично да идентифицира и техните силни страни.
Точно поради тази причина през последните години терминът „технологии с двойна употреба“ започна да се появява все по-често в стратегическите документи на западните държави.
Същият проблем стои и пред Китай, Русия, Индия и останалите големи научни центрове. Никоя сериозна държава не желае да изостане в област, която може да определи бъдещото икономическо и военно равновесие.
В резултат се оформя своеобразна надпревара, която засега остава далеч от вниманието на широката публика.
Докато медиите обсъждат новите версии на чатботове и генератори на изображения, много по-големи бюджети се насочват към лаборатории, биоинформатика, моделиране на протеини и системи за генетичен анализ.
Там се изгражда следващият слой на стратегическата инфраструктура.
Ебола като политически символ
Особено показателно е как в текста е използвана темата за ебола.
Самата ебола има уникално място в общественото съзнание. Тя е едновременно реална болест и символ на страх. Смъртността при някои щамове исторически е изключително висока, което автоматично превръща всяка новина, свързана с вируса, в политически и медиен фактор.
Тук обаче трябва да се прави разлика между фактите и политическата интерпретация.
Факт е, че международни организации, научни центрове и фармацевтични компании работят по ускорено разработване на ваксини срещу различни форми на ебола.
Факт е също така, че изкуственият интелект все по-често се използва за ускоряване на подобни изследвания.
Оттук нататък започват интерпретациите.
В разглеждания материал се прави предположение, че същите инструменти могат да бъдат използвани и за създаване на опасни патогени. Теоретично подобен риск съществува. Практически доказателства за конкретния случай обаче не са представени.
Именно тук се появява трудният въпрос за бъдещето на биологичните технологии.
Най-големият риск може би не е, че някоя държава ще създаде тайно оръжие в лаборатория. Историята показва, че подобни програми трудно остават напълно скрити.
Много по-сериозен изглежда рискът от разпространението на все по-мощни инструменти, които постепенно намаляват цената и сложността на генетичните експерименти.
Ако преди тридесет години подобни изследвания изискваха огромни държавни ресурси, днес част от тях вече могат да се извършват в сравнително компактни научни центрове. Тази тенденция вероятно ще продължи.
И точно тук започва разговорът, който тепърва предстои – кой ще контролира технологиите, които променят самата биологична основа на живота.
Биологичната надпревара на XXI век
Трудно е да се намери по-подходящ пример за променящия се свят от историята около GPT-Rosalind. Само преди няколко години обществените страхове, свързани с изкуствения интелект, бяха концентрирани около автоматизацията на работни места, социалните мрежи и информационните манипулации. Днес разговорът постепенно се измества към лабораториите, генетичните бази данни и способността на машините да участват в научни изследвания, които доскоро изглеждаха изцяло човешка територия.
Това е причината темата да предизвиква толкова силни реакции. От едната страна стоят реалните медицински възможности. Ако подобни системи съкращават разработването на ваксини от години до месеци, ако ускоряват откриването на нови лекарства и подпомагат реакцията при епидемии, тяхната стойност е очевидна. След COVID-19 трудно може да се намери правителство, което да не желае по-бързи инструменти за борба с бъдещи пандемии.
От другата страна стои същият въпрос, който съпътства всяка голяма технология от началото на индустриалната епоха. Кой контролира инструмента? Кой определя правилата? Кой има достъп до данните? И кой проверява дали декларираните цели съвпадат с реалните практики?
В случая с GPT-Rosalind тези въпроси стават още по-чувствителни, защото става дума не за търсачка, социална мрежа или финансов алгоритъм, а за технологии, които работят с генетична информация, биологични процеси и потенциално критични за общественото здраве системи. Именно затова около програмите за биозащита неизбежно се натрупват подозрения, политически интерпретации и взаимни обвинения.
Част от твърденията, които се появяват в подобни публикации, не могат да бъдат независимо потвърдени. Няма публични доказателства, че GPT-Rosalind е участвал в създаването на конкретен щам на ебола. Няма доказателства и за редица по-тежки обвинения, които циркулират в геополитическите медии. Това не означава, че въпросите са безпочвени. Означава единствено, че разликата между подозрение, предположение и доказан факт трябва да се пази внимателно, особено когато темата засяга биологичната сигурност.
По-интересният процес се развива на друго ниво. САЩ, Китай, Европейският съюз и редица други държави вече инвестират огромни ресурси в съчетаването на изкуствен интелект, генетика и биотехнологии. Това не е временна тенденция. Това е ново направление на глобалната конкуренция. Подобно на космическата надпревара през миналия век, днешната биологична надпревара се води чрез суперкомпютри, алгоритми, лаборатории и достъп до данни.
В тази картина GPT-Rosalind е само един от първите по-видими елементи. След него неизбежно ще се появят десетки други системи, разработени от държави, университети и корпорации по целия свят. Част от тях ще бъдат насочени към медицина. Други ще бъдат използвани за биозащита. Трети вероятно ще останат зад стените на секретни програми, както винаги се е случвало с технологиите, които дават стратегическо предимство.
Затова истинският въпрос не е дали изкуственият интелект ще промени биологичните науки. Този процес вече е започнал. Въпросът е дали международната система ще успее да създаде механизми за прозрачност и контрол, преди скоростта на технологичното развитие да изпревари политическите решения. Засега няма убедителен отговор.
