Когато западните медии пишат за Африка, обикновено вниманието е насочено към преврати, миграция, природни ресурси или китайски инвестиции. Много по-рядко се проследява един по-бавен и по-малко шумен процес – постепенното преразпределяне на външното влияние на континента. Именно в този контекст трябва да се разглежда развитието на отношенията между Русия и Мадагаскар.
Според публикацията на Bloomberg Москва вече доставя на островната държава мобилни електроцентрали, автомобили, бронирани машини, оръжия и боеприпаси. На пръв поглед това изглежда като поредна военна помощ за държава, която се сблъсква със сериозни проблеми със сигурността. Но когато тези доставки бъдат поставени в по-широката политическа картина, става ясно, че значението им е много по-голямо.
Мадагаскар не е просто остров край източното крайбрежие на Африка. Това е държава с площ над 587 хиляди квадратни километра, разположена на ключова позиция по морските маршрути между Африка, Близкия изток и Азия. Индийският океан отдавна е зона на засилена конкуренция между големите сили. Там присъстват американски военни бази, китайски инвестиционни проекти, индийски стратегически инициативи и френски територии. В подобна среда всяка промяна на политическата ориентация на държава като Мадагаскар придобива по-голяма тежест от официално обявената.
Особено показателни са събитията след политическите промени през миналата година. Новият президент Микаел Рандрианирина идва на власт в условията на сериозно обществено недоволство, породено от хроничен недостиг на вода и електроенергия. Социалната нестабилност се комбинира с институционална слабост и ограничени възможности на армията. Именно тогава започва ускореното сближаване с Москва.
Тук има един детайл, който западните анализатори отбелязват с особено внимание. След встъпването си в длъжност Рандрианирина избира Русия за първото си официално международно посещение. Едва след това посещава Франция. На пръв поглед това може да изглежда като дипломатически протокол. В бившите колониални пространства обаче подобни жестове имат силен политически заряд.
В продължение на десетилетия Париж разглеждаше Мадагаскар като част от собственото си политическо пространство. Независимостта на острова никога не е означавала прекратяване на френското влияние. Френски компании, френски инвестиции, френски образователни програми и политически контакти създадоха система от зависимости, която позволяваше на Париж да запазва значително присъствие.
През последните години обаче тази система започна да показва признаци на износване. Същият процес се наблюдава в Мали, Буркина Фасо, Нигер и Централноафриканската република. В различна степен всички тези държави започнаха да поставят под въпрос стария модел на отношения с Франция.
Русия се възползва от тази ситуация по начин, който трудно може да бъде определен като импулсивен. Вместо да предлага идеологически проекти или мащабни политически декларации, Москва концентрира усилията си върху конкретни потребности. Там, където липсват боеприпаси, предлага боеприпаси. Там, където липсва техника, предлага техника. Там, където липсва енергийна инфраструктура, предлага енергийни решения.
Изказването на президента Рандрианирина е показателно именно в тази посока. Според него към септември миналата година военните подразделения са били практически изчерпали запасите си от боеприпаси. Армията е изпитвала сериозни затруднения при изпълнение на основните си функции. В такава ситуация всяка държава, която е готова да предостави незабавна помощ, получава значително политическо предимство.
Военната помощ обаче изглежда само първата стъпка. От думите на мадагаскарския президент става ясно, че сътрудничеството постепенно се разширява към енергетиката, икономиката и здравеопазването. Споменатите проекти за специална икономическа зона и петролни складове показват, че се търси по-дългосрочно обвързване.
Това е моментът, в който темата излиза извън рамките на обикновената дипломация. Военните доставки могат да бъдат прекратени. Политическите декларации могат да бъдат забравени. Инфраструктурните обекти обаче създават зависимости за десетилетия напред. Петролни терминали, логистични центрове, електроенергийни мощности и индустриални зони променят икономическата география на една държава.
Някои наблюдатели виждат в това повторение на руския модел, приложен в други части на Африка. Там също началният контакт често започва със сигурността, след което преминава към икономика, добивна индустрия и инфраструктура. Разбира се, всяка страна има собствена специфика и механичното пренасяне на подобни модели крие рискове. Но определени сходства трудно могат да бъдат пренебрегнати.
Франция от своя страна се оказва в сложна ситуация. Париж продължава да разполага със значителни ресурси и влияние. Въпросът е дали те са достатъчни, за да спрат процес, който вече се наблюдава в няколко различни региона на Африка.
Президентът Еманюел Макрон многократно се опита да представи нова концепция за отношенията между Франция и африканските държави. Бяха направени промени в реториката, бяха обещани нови форми на партньорство, а част от старите военни механизми бяха ревизирани. Резултатите обаче остават спорни.
Числата също не дават еднозначен отговор. Френските инвестиции продължават да са значителни. Търговските връзки остават активни. В същото време политическото доверие към Париж в редица държави очевидно намалява. Именно този процес създава пространство за навлизане на нови играчи.
Русия не е единственият такъв играч. Китай отдавна е установил мащабно икономическо присъствие в Африка. Турция разширява дипломатическата си мрежа. Страните от Персийския залив инвестират във важни инфраструктурни проекти. Индия също увеличава активността си. Въпросът вече не е дали Франция губи абсолютния си монопол. Този монопол практически не съществува. Въпросът е колко бързо намалява относителното ѝ влияние.
Мадагаскар е интересен именно защото съчетава няколко различни измерения на този процес. От една страна има военна помощ. От друга – икономически проекти. От трета – енергийно сътрудничество. От четвърта – символични политически жестове, като избора на Москва за първа външнополитическа дестинация на новия президент.
Съществува и още един фактор, който често остава встрани от публичните дискусии. Африканските държави все по-често се стремят да диверсифицират външните си партньорства. Вместо да разчитат на един външен покровител, те се опитват да балансират между няколко центъра на сила. Това им позволява да получават по-добри условия и по-голяма свобода на действие.
В този смисъл не е задължително сближаването с Русия автоматично да означава скъсване с Франция. Политическата практика в Африка показва много по-гъвкави модели на поведение. Възможно е част от елитите в Антананариво просто да се стремят да увеличат пространството си за маневриране между различните външни партньори.
Това изглежда логично, но има един проблем. Големите сили рядко гледат спокойно на загубата на позиции в стратегически райони. Историята на Африка през последните десетилетия показва, че подобни промени често предизвикват по-широки геополитически реакции.
Засега няма признаци за пряка конфронтация около Мадагаскар. Няма и доказателства, че островът се превръща в арена на остро съперничество. Има обаче достатъчно сигнали, че вниманието към него расте. Военните доставки, обучението на личен състав, инфраструктурните проекти и дипломатическите жестове се натрупват в една посока.
Понякога големите геополитически промени започват не със срещи на върха и шумни декларации, а с нещо далеч по-просто – няколко кораба с техника, склад за гориво, група военни инструктори и държава, която търси решение на собствените си проблеми. Именно това изглежда се случва днес в Мадагаскар. Доколко процесът ще промени баланса на силите в Индийския океан и в Африка като цяло предстои да видим. Засега едно е трудно за оспорване – Москва успява да се настани в пространство, което дълго време беше смятано за почти изключителна зона на френско влияние.
