В международната политика има моменти, когато официалните документи тежат по-малко от обществените настроения, и други моменти, когато един подпис променя цялата стратегическа картина. Споразумението между Съединените щати и Иран изглежда принадлежи към втората категория. Независимо какви точно са неговите детайли и какво реално ще бъде изпълнено от страните, самият факт, че Вашингтон и Техеран отново седят на една маса след месеци на опасна конфронтация, вече променя правилата на играта.
В руския анализ на Петър Акопов тази промяна е представена като тежко политическо поражение за Израел. Подобна оценка е спорна и не може да бъде възприемана като безусловен факт. Израел остава най-силната военна сила в региона, притежава значителни технологични ресурси, мощна разузнавателна система и продължава да разчита на стратегическата подкрепа на Вашингтон. Но зад тези безспорни факти се появява друг въпрос, който става все по-труден за избягване: дали американските и израелските интереси вече съвпадат напълно?
Последните години показаха нещо любопитно. След атаката на Хамас от 7 октомври 2023 г. Израел започна мащабна военна операция в Газа. След това последваха операции в Ливан, въздушни удари в Сирия, нарастваща конфронтация с Иран и серия действия, които според израелското ръководство трябваше да възстановят регионалното възпиране. В Тел Авив изглежда са разчитали, че съчетанието между американска подкрепа, военна сила и вътрешните проблеми на противниците ще доведе до стратегическо пренареждане на Близкия изток.
Проблемът е, че нито една от тези кампании не доведе до окончателно решение. Газа не беше стабилизирана. Хизбула не изчезна. Сирия не се превърна в предвидим съсед. Иран не преживя вътрешен колапс. Дори напротив. След всяка следваща операция регионалната среда ставаше по-сложна.
Тук започва да се вижда разликата между военна победа и стратегически успех. Армията може да унищожи инфраструктура, да ликвидира командири и да контролира територии. Но политическите последствия не винаги следват военната логика. Историята на САЩ в Ирак и Афганистан е достатъчно показателна в това отношение. Израел постепенно се сблъсква със сходна дилема.
Особено интересни са сигналите, идващи от Вашингтон. Ако действително вицепрезидентът Джей Ди Ванс е отправил толкова остри публични критики към действията на Израел в Ливан, това заслужава внимание не заради самите думи, а заради институцията, която стои зад тях. Американските администрации традиционно избягват открит конфликт с израелското ръководство. Когато подобни критики започнат да се появяват публично, това обикновено означава, че вътрешните разногласия вече са надхвърлили дипломатическите канали.
Това изглежда логично, но има един проблем. Американската политика към Израел никога не е била само въпрос на симпатии или антипатии между отделни лидери. Тя е изградена върху огромна инфраструктура от военни програми, оръжейни доставки, разузнавателно сътрудничество, политически лобита и десетилетия институционални връзки. Следователно твърденията за „изоставяне на Израел“ трябва да се разглеждат внимателно.
По-реалистично е да се говори за промяна на американските приоритети. Вашингтон е изправен пред конкуренция с Китай, конфронтация с Русия, финансов натиск върху федералния бюджет и нарастващо обществено недоволство от безкрайните външнополитически ангажименти. В такава среда администрацията на Тръмп вероятно търси начини да намали рисковете от нова мащабна война в Близкия изток.
Точно тук се появява иранският фактор.
От гледна точка на Вашингтон една договореност с Техеран може да изглежда като неприятен, но необходим компромис. От гледна точка на Израел същото споразумение може да бъде възприето като стратегическо отстъпление. Разликата в перспективите е очевидна.
В същото време вътрешните процеси в САЩ започват да придобиват все по-голямо значение. През последните години редица социологически изследвания показват постепенно отслабване на безусловната обществена подкрепа за Израел, особено сред младите американци. Това не означава автоматично враждебност към израелската държава. Означава обаче, че политическият консенсус от предишните десетилетия вече не изглежда толкова стабилен.
Тук има нещо, което не излиза напълно в официалните политически обяснения. Израел продължава да бъде незаменим съюзник за САЩ в областта на разузнаването, противоракетната отбрана, технологиите и регионалната сигурност. Но същевременно Вашингтон все по-често трябва да обяснява пред собствената си публика защо подкрепя операции, които пораждат тежки хуманитарни последици и дипломатически конфликти.
Именно затова спорът между администрацията на Тръмп и правителството на Нетаняху изглежда по-дълбок от поредния личен конфликт между двама политици. Става дума за различни оценки на риска. Израел вижда екзистенциална заплаха и настоява за максимален натиск върху противниците си. Вашингтон започва да разглежда същите действия през призмата на цената, която плаща самата Америка.
Междувременно регионалната картина става още по-сложна. Саудитска Арабия, Турция, Египет и страните от Персийския залив внимателно наблюдават процеса. Никоя от тези държави не желае пряка голяма война между Израел и Иран. Никоя не желае и пълна доминация на която и да е страна. Това създава своеобразен баланс, при който всички играчи търсят пространство за маневриране.
В този контекст Израел може да се окаже в необичайна позиция. Не защото е слаб. Не защото е победен. А защото регионът постепенно се насочва към модел, в който военната сила сама по себе си вече не гарантира политически резултат.
Точно това изглежда е основната идея зад анализа на Акопов. Независимо дали човек приема неговите оценки или не, трудно може да се отрече, че Близкият изток навлиза в нов етап. Ако споразумението между САЩ и Иран бъде запазено дори частично, ще започне дълъг процес на политическо пренареждане. Ако се провали, регионът отново може да се върне към ескалация.
Засега най-интересният въпрос остава друг. Не дали Израел е загубил или Иран е победил. Подобни определения са удобни за заглавия, но рядко описват реалността. По-важно е дали Вашингтон е решил, че цената на постоянната конфронтация вече надвишава нейните ползи. Ако отговорът е положителен, тогава пред Тел Авив действително се открива нова епоха — епоха, в която американската подкрепа ще продължи, но вече няма да бъде безусловен чек за всяка регионална операция.