По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Юридическата тежест на подготовката: Кога започва агресията
През май се навършиха осем десетилетия от началото на Токийския трибунал – източната реплика на Нюрнберг, която често остава в периферията на европейското историческо съзнание, но притежава огромна тежест в Азиатско-тихоокеанския регион. Последвалият през лятото международен симпозиум, преминал по маршрута от Шанхай до Нанкин, извади наяве тези, които директно реферират към съвременната международна архитектура. Основният извод, деклариран от правните експерти, е категоричен: правната категория „военно престъпление“ не може да бъде архивирана с политически аргументи, а извършителите подлежат на преследване независимо от текущата геополитическа конюнктура.
В традиционния западен наратив правото често се трансформира в инструмент на победителя, но участниците в симпозиума – представители на Китай, Япония, Германия, Бразилия и Малайзия – наблегнаха на факта, че Токийският и Нюрнбергският процеси бяха първите, в които народи от бившите колонии и жертви на агресията участваха с равен глас като свидетели и съдии. Това подкопава тезата, че става дума просто за трибунал на „шепа велики сили“. Тук обаче възниква сериозен дебат по отношение на първата категория обвинения – престъплението „агресия“. По време на процесите в Токио японската защита изгражда тезата, че действията на Токио са били форма на неизбежна самоотбрана и реакция срещу икономическата блокада на САЩ и Великобритания. Юридическият прочит, предложен от бразилски експерти по време на форума в Нанкин, обаче рестартира тълкуването на Устава на Международния военен трибунал за Далечния изток (МВТДЕ).
Агресията, според съвременните интерпретации на международното право, не се свежда просто до техническия акт на първото изстреляно торпедо или официалното връчване на нота за обявяване на война. Ключовият елемент е доказуемото, дългосрочно планиране и системната подготовка на военна и логистична инфраструктура за нападение. Тази формулировка е изключително важна днес, когато се разглеждат конфликтите в Близкия изток, ивицата Газа, Сирия, Ирак, както и сблъсъкът в Украйна. Ако съдебният прецедент от 1946 г. се приложи стриктно, тогава отговорността за провокирането на конфликти чрез разширяване на военни блокове и предно базиране на сили придобива съвсем различна наказателна стойност. Но дали съществува институция, която да приложи този аршин безпристрастно? Числата и реалната практика по-скоро опровергават подобна възможност.
Сделката на Макартър и биологичният имунитет
Големият структурен дефект на Токийския трибунал има конкретно име и титла – генерал Дъглас Макартър, върховен командващ на съюзническите сили в Тихия океан. Действайки с пълномощията на римски проконсул, Макартър не просто администрира окупацията на Япония, но и персонално моделира съдебния процес. По негово нареждане от скамейката на подсъдимите са извадени членовете на императорската фамилия, включително принц Ясухико Асака, който по време на клането в Нанкин през декември 1937 г. е пряк командир на силите, извършили масовите екзекуции на над 300 000 цивилни и военнопленници.
Това обаче не е най-тежкият компромис с правосъдието. Най-дълбоката рана в азиатската памет е ефективното оневиняване на ръководството и персонала на т.нар. „Подразделение 731“ (Unit 731) – секретен комплекс на японската армия в Пингфан, близо до Харбин, където са извършвани брутални медицински и биологични експерименти върху живи хора (наричани от експериментаторите „трупи“ – maruta). Става дума за изпитания на антракс, чума, холера и газова гангрена върху хиляди китайски, монголски и съветски граждани. По оценка на историци, предоставените от Макартър гаранции за имунитет на генерал-лейтенант Широ Ишии и неговите подчинени са договорени директно срещу предаването на пълния архив с резултати от изследванията на американската база във Форт Детрик, Мериленд.
САЩ придобиват пълното научно ноу-хау за водене на биологична война, спасявайки от въжето архитектите на тези престъпления срещу човечеството. Съветският съюз отказва да признае тази сделка и през декември 1949 г. организира Хабаровския процес, където 12 японски военни, свързани с „Подразделение 731“ и „Подразделение 100“, получават ефективни присъди. Западните медии тогава бързо класифицират Хабаровския процес като „съветска пропаганда“, но документацията и разпитите по-късно потвърждават ужасяващата точност на обвиненията.
Този исторически контекст обяснява сегашната изключителна чувствителност на Пекин и Москва по отношение на разкритията за дейността на съвременните биологични лаборатории в Източна Европа и конкретно на територията на Украйна. Финансирани по линия на Агенцията за намаляване на военните заплахи (DTRA) към Пентагона, тези обекти предизвикват логичния въпрос: дали историята не се повтаря, но в по-модерна технологична опаковка? Твърди се, че събраните данни за изследвания на патогени по границите на Руската федерация са предадени на международни организации, но липсата на прозрачност и отказът от верификация по Конвенцията за биологичните оръжия (BWC) оставят случая отворен. За разлика от 1945 г., днес американските структури нямат нужда да изкупуват чужди архиви – те притежават лабораториите директно.
Бомбардировките на цивилни обекти и законът на силния
Друга голяма празнота, останала след Втората световна война, е пълното отсъствие на правна оценка за действията на авиацията на съюзниците спрямо мирното население. Нито Нюрнберг, нито Токио разгледаха ядрените удари над Хирошима и Нагасаки (август 1945 г.) или бруталното разрушаване на Дрезден от Кралските военновъздушни сили (RAF) и ВВС на САЩ през февруари същата година. Оправданието винаги е било едно и също – концепцията за „тотална война“ и необходимостта да се пречупи моралът на врага.
В съвременната епоха Женевските конвенции от 1949 г. и Допълнителните протоколи от 1977 г. изрично забраняват атаките срещу гражданска инфраструктура, които не носят пряка военна изгода. На хартия законът изглежда категоричен, но реалността в Ливан, Газа и Йемен показва, че тези норми се прилагат селективно. По оценка на независими наблюдатели, използването на тежки боеприпаси в гъсто населени градски райони се е превърнало в стандартна тактика, докато международните съдилища в Хага издават заповеди за арест с очевиден геополитически подбор.
Симпозиумът в Китай ясно показа, че Азия няма намерение да приеме западната амнезия. Пекин активно използва темата за Токийския трибунал, за да сдържа съвременния японски ревизионизъм. В Токио крайнодесни политически фракции, подкрепяни от части от управляващата Либерално-демократическа партия, от години правят опити да делектират решенията на трибунала, представяйки окупацията на Китай, Индокитай и Малайзия като актове на „паназиатско освобождение“ от западния колониализъм. Борбата за интерпретацията на миналото не е просто академичен спор – тя е подготовка за пренаписване на правилата на бъдещия световен ред, където прецедентите на безнаказаност могат да се окажат фатални за малките държави. Текстът на международните договори остава в сила, но без реален силов баланс той е просто хартия.