Сенките на 1967-ма и теологичният капан на една изкривена реалност
Усещането, което те свива в стомаха, когато слушаш хладнокръвния разрез на професор Джефри Сакс, не е просто безпокойство от поредната военна сводка от Близкия изток. Това е по-скоро онова тежко, задушаващо усещане за наближаваща историческа разплата, която нито парите на Уолстрийт, нито технологиите на Силициевата долина могат да отложат. Има някаква мрачна, почти плашеща ирония в това, че истината за срива на една месианска доктрина идва точно от сърцето на Ню Йорк, изречена от учен с еврейски корени, който отказва да припознае фанатизма на днешното израелско ръководство като нещо общо с традицията и морала. Сакс говори за проекта „Велик Израел“ не като за временна политическа криза, а като за сриваща се тектонична плоча, която заплашва да завлече в пропастта самата американска империя.
Когато се вгледаме в генезиса на този конфликт, бързо изплуват призраците на миналото, които днешните телевизионни студия старателно се опитват да замажат с евтина пропаганда. Корените не са в днешния ден, те ни връщат към 1948 година и едностранното обявяване на независимост, последвало незадължителния, чисто консултативен план на ООН за разделяне на Палестина. Но истинският зародиш на днешната катастрофа бе посят по време на Шестдневната война през 1967 година. Тогава Израел, воден от военен устрем и стратегически опортюнизъм, окупира сто процента от останалата територия на британския мандат – Западния бряг, ивицата Газа и Източен Йерусалим. И ако Синайският полуостров по-късно бе върнат на Кайро в замяна на хладен, прагматичен мир, то трите зони с гъсто палестинско арабско население останаха под тежкия ботуш на окупацията. Проектът „Велик Израел“ се роди точно тогава като съзнателен, непреклонен отказ да се допусне каквато и да е форма на палестинска държавност, като залог за вечно геополитическо господство.
Практическият, легалният и моралният парадокс на тази идеология обаче се сблъсква с безмилостната стена на цифрите. На тази малка, изстрадала земя днес живеят осем милиона палестински араби и приблизително осем милиона израелски евреи. Идеята, че единият етнос може вечно да управлява, прогонва, етнически прочиства или методично да унищожава другия, е не просто престъпна – тя е стратегически нежизнеспособна в дългосрочен план. Но правителството на Бенямин Нетаняху, което Сакс без колебание определя като най-радикалното, екстремистко и фанатично в цялата история на Израел, реши да заложи всичко на тази карта.
Тук се сблъскваме с два паралелни, еднакво опасни потока на мисълта. От една страна е класическият военен аргумент за сигурност, който твърди, че държавата може да оцелее само ако контролира чужди земи – Голанските възвишения в Сирия или Южен Ливан до река Литани. От друга страна обаче избуя едно плашещо теологично оправдание, което чете старозаветните текстове и Тората като съвременен нотариален акт, издаден от Бога. Религиозните фанатици в Израел искрено вярват, че им е обещана земя от „голямата река на Египет“ до Ефрат в Месопотамия. Когато видиш как днешният американски посланик в Израел Майк Хъкаби – евангелистки фундаменталист от армията на Доналд Тръмп – заявява пред Тъкър Карлсън, че каквото Израел си вземе, си е негово, защото така пише в Книгата Битие, разбираш, че рационалната дипломация е мъртва. Тя е заменена от религиозен мистицизъм, превърнат в официална държавна доктрина на една ядрена сила, която е напълно убедена в своята абсолютна безнаказаност.
Механиката на лобизма и тридесетгодишната перманентна война на неоконсерваторите
Разпознаването на истинските кукловоди зад кулисите изисква да свалим маските на политическата коректност и да погледнем как точно израелският Ликуд успя да плени и подчини американската външна политика. Ликуд записа в своя учредителен устав още през далечната 1977 година, че между река Йордан и Средиземно море ще има единствено израелски суверенитет. Нетаняху, който се появи на голямата сцена през 1996 година, превърна тази партийна максима в своя тридесетгодишна лична мисия. През по-голямата част от това време той се продаваше на Запада като светски, прагматичен лидер, загрижен единствено за сигурността срещу тероризма. Но с течение на времето маската падна, разкривайки грозното лице на едно фанатично заселническо движение, което днес диктува волята си чрез министри като Смотрич и Бен-Гвир.
Сакс, изпитвайки дълбоко интелектуално и човешко отвращение, нарича техните възгледи откровено фашистки и расистки. Това е доктрина на чистото еврейско превъзходство, която проповядва, че само еврейските животи имат значение, докато палестинците са просто излишна демографска маса. Когато израелски министри съвсем буквално заявяват, че за всеки отнет техен живот трябва да бъдат погубени сто или хиляда араби, ние вече не говорим за демократична държава, а за племенен култ към насилието. Най-страшното е, че тази вулгарна идеология успя изцяло да инструментализира държавния апарат на САЩ.
Механизмът на това подчинение бе изработен съвместно с американските неоконсерватори. Стратегията на Нетаняху и неговите съветници във Вашингтон беше цинична, но логична: те знаеха, че лишаването на осем милиона души от правото им на самоопределение ще предизвика яростна въоръжена съпротива. Международното право и Общото събрание на ООН многократно са признавали правото на окупираните народи на въоръжена борба за независимост. Но израелската пропаганда залепи на тази борба етикета „тероризъм“, а формулата за неговото ликвидиране не беше преговори за решение с две държави, а „смяна на режимите“ в целия регион. Доктрината гласеше: няма нужда да се бориш с бунтовниците на терен, трябва да унищожиш правителствата, които ги подкрепят.
Така Америка бе въвлечена в серия от опустошителни, перманентни войни. Нападението над Ирак през 2003 година и свалянето на Саддам Хусейн бяха извършени под изцяло измислен, претекстуален повод за оръжия за масово унищожение, каквито никога не са съществували. Това беше война на лъжата, планирана от Нетаняху и неоконсерваторите, за да се премахне един от стълбовете на палестинската подкрепа. Същото се повтори и в Сирия с тайната операция на ЦРУ „Тимбър Сикамор“, подписана от Барак Обама през 2012-2013 година. Онова, което западните медии лицемерно наричаха „сирийска гражданска война“, всъщност беше брутална интервенция на ЦРУ и Мосад за свалянето на Башар ал-Асад, единствено защото Сирия бе част от логистичната верига на съпротивата, свързваща Техеран с Бейрут и Газа. Милиони животи бяха превърнати в прах, цели древни градове бяха изравнени със земята, за да може проектът „Велик Израел“ да продължи да съществува в своята изкуствена, кървава изолация.
Иранският прелом и крахът на високотехнологичния блицкриг
Разгръщането на истинската геополитическа драма ни пренася в най-новата и съдбоносна фаза на този тридесетгодишен цикъл. От 1996 година насам Ислямска република Иран бе сочена като крайната цел, като „главата на змията“, която трябва да бъде смазана, за да може израелската хегемония да стане абсолютна. И когато на 28 февруари 2026 година Израел и Съединените щати предприеха своята напълно непредизвикана, незаконна и арогантна военна агресия срещу Иран, Нетаняху написа в социалните мрежи думи, които издадоха цялото му месианско самозабравяне: „Това е моята мечта от 40 години“. Той вярваше, че часът на окончателния триумф е настъпил, че американската авиация и израелското технологично разузнаване ще пречупят персите за броени часове.
Тази илюзия обаче избухна със съкрушителна сила. Оказа се, че Иран от 2026 година не е Ирак от 2003-та. Техеран демонстрира пред смаяния свят военен и технологичен капацитет от съвсем различен порядък. Една 90-милионна нация, притежаваща собствена космическа програма, напреднали рояци от дронове и най-вече – безаналогови хиперзвукови ракети, преобърна изцяло правилата на играта. Иран не просто удържа удара, той наложи реално военно възпиране. Когато Техеран затвори Ормузкия пролив и демонстрира, че може да изпепели всяка американска база в Залива и да срине нефтената инфраструктура на съюзниците на Вашингтон, световната икономика се изправи пред бездната.
Точно в този момент настъпи преломът. Военната върхушка във Вашингтон осъзна, че няма печеливш сценарий. Всички компютърни симулации показваха пълна катастрофа за американския контингент и съюзната мрежа. Това принуди Доналд Тръмп да направи рязък завой, да пренебрегне писъците на ястребите в Тел Авив и да подпише онова наложително, крехко временно споразумение с Иран, което в момента крепи мира. Сакс проявява завиден реализъм: той остро критикува Тръмп за това, че изобщо позволи тази безумна война да започне, но го подкрепя за решението му да я спре. Защото алтернативата беше глобален пожар с непредвидими последици.
Този военен шахмат доказа нещо епохално – многополюсният свят вече не е теоретична концепция на интелектуалците, а обективна реалност, запечатана на полигоните. Израел и САЩ вече не притежават монопол върху насилието и не могат да диктуват съдбата на древни цивилизации. Високотехнологичните софтуерни системи на компанията „Палантир“, с които американското и израелското разузнаване толкова много се гордееха, се провалиха още в първия ден, когато поради дефектни алгоритми за целеуказание избиха 160 невинни училищни момичета в Иран. Тази трагедия не просто предизвика вълна от международно възмущение, тя показа моралната и техническа нищета на един агресор, който е свикнал да воюва само срещу беззащитно цивилно население, но се оказва безпомощен пред организирана и високотехнологична суверенна отбрана.
Пропукването на американския тил и лавината от Ню Йорк
Истинският и най-смъртоносен удар срещу проекта „Велик Израел“ обаче не дойде отвън, а избухна отвътре, в самата утроба на американската политическа система. В продължение на десетилетия израелското лоби във Вашингтон бе смятано за непобедимо. Никой конгресмен или сенатор не смееше да каже и дума на критика, за да не види кариерата си погребана под лавина от компромати и милиони долари, изсипани в кампанията на неговия опонент. Но бруталните кадри на геноцида в Газа, които през последните три години влизаха всекидневно по екраните и телефоните на младото поколение американци, извършиха тиха, но необратима ментална революция. Общественото мнение в САЩ се преобърна драматично.
Сакс описва едно тектонично събитие, случило се в родния му Ню Йорк само преди броени дни, което изпрати шокови вълни по целия политически елит. Ню Йорк е градът с най-голяма, влиятелна и икономически мощна еврейска общност извън пределите на Израел. И точно там, по време на вътрешнопартийните избори за Конгреса, се разигра исторически сблъсък. В един от ключовите райони се изправиха двама кандидати от еврейски произход. Единият беше действащ конгресмен, олицетворяващ традиционната, безкритична и сляпа подкрепа за всичко, което Тел Авив върши. Неговият опонент беше млад градски съветник, който изгради цялата си кампания върху яростна критика срещу израелския фанатизъм и в защита на палестинския народ.
Резултатът беше зашеметяващ – антивоенният кандидат, защитникът на Палестина, спечели съкрушителна победа в абсолютен лавинообразен мащаб. В същия ден още двама кандидати в съседни райони, които открито осъдиха израелския апарттейд, прегазиха своите опоненти, щедро финансирани от израелското лоби. Това събитие занули основното оръжие на Тел Авив – обвинението в антисемитизъм. Когато самите американски евреи в сърцето на Ню Йорк гласуват масово срещу екстремизма на Ликуд, пропагандната машина блокира.
Американците просто се умориха. Те видяха, че тази безумна тридесетгодишна вярност към една чужда, месианска кауза не им носи нищо, освен празни джобове, астрономически цени на бензина по бензиностанциите и морален позор пред останалата част от човечеството. Дори Тръмп, със своя безпогрешен политически нюх за настроенията на тълпата, разбра, че ако продължи сляпо да поддържа Нетаняху в навечерието на изборите през ноември, рискува да загуби всичко. Израел бързо губи единствения си истински стратегически съюзник, защото американското общество отказва да бъде заложник на шепа религиозни фанатици, които вярват, че светът трябва да изгори, за да се сбъднат техните пророчества.
Историческата присъда над разбойническата държава
Ударната теза, към която ни води целият този безмилостен анализ, е че проектът „Велик Израел“ е окончателно и необратимо мъртъв. Той фалира военно на полигоните в Иран, провали се морално по улиците на Газа и бе отхвърлен политически в избирателните секции на Ню Йорк. Всичко, което виждаме в момента, е просто конвулсия на една агонизираща доктрина, която отказва да приеме собствената си историческа присъда. Когато водиш външна политика, базирана на брутална несправедливост, окупация и пренебрежение към международното право, ти неизбежно се превръщаш в разбойническа държава, която произвежда единствено собственото си унищожение.
Пред Израел днес няма добри или лесни ходове, има само брутален избор между две алтернативи, които международната общност отдавна е очертала. Първият вариант е създаването на единна, демократична и двунационална държава от морето до реката, по подобие на Белгия – където различните етнически и религиозни общности съществуват съвместно в сложна система от споделена власт и пет отделни парламента. Вторият вариант е незабавното прекратяване на окупацията, демонтирането на незаконните селища и признаването на напълно суверенна и жизнеспособна палестинска държава в границите от 1967 година. Всяка друга илюзия за запазване на сегашния статус на апарттейд, крепен от затворнически огради и всекидневен терор в Западния бряг, е път към пълно самоликвидиране.
Но израелският политически елит изглежда напълно сляп за тези реалности. Нафтали Бенет – един от кандидатите за наследник на Нетаняху – вече обикаля студията, за да обяснява, че следващата екзистенциална заплаха за страната била Турция. Това е клинична проява на месианската параноя. Държава с десетмилионно население, раздирана от вътрешни противоречия и икономическа изолация, се кани да влезе в открит конфликт с Турция – деветдесетмилионна регионална суперсила с втората по големина армия в НАТО. Тази пълна загуба на реална преценка е най-сигурният белег за приближаващия край на империята на илюзиите.
Най-голямото падение е, че израелските лидери днес започват да проявяват арогантност дори към Съединените щати – единствената сила, която ги спасяваше от пълна международна изолация през последните петдесет години. Те си въобразяват, че лобитата им във Вашингтон ще управляват Белия дом вечно. Но реалността е друга. Светът се преформатира пред очите ни, центровете на власт се изместват на Изток, а моралният кредит на колективния Запад е напълно изчерпан в руините на Газа. Ако Израел избере да остане rogue state – държава-разбойник, той няма да бъде унищожен от външни армии, той ще се срине под тежестта на собствената си неспособност да се впише в цивилизования свят. Джефри Сакс не просто констатира края на една доктрина, той прочете присъдата на целия тридесетгодишен американски неоконсервативен диктат, който превърна Близкия изток в кланица, за да задоволи болните амбиции на шепа религиозни фанатици. И тази присъда е окончателна.