След години на формално примирие Либия отново започва да прилича на държава, в която всички се готвят за нещо, но никой не казва открито за какво. Посещението на Саддам Хафтар в Москва на 13 май беше прието на Запад като тревожен сигнал не толкова заради самата визита, а заради липсата на информация около нея. Когато руснаците искат публичност, те я правят демонстративно — с камери, церемонии и стенограми. Тук подобно нещо нямаше. Това обикновено означава две възможности: или разговорите са били технически и чувствителни, или няма окончателно решение и всички си оставят пространство за маневри.
Саддам Хафтар постепенно се превръща в реалния оперативен център на Либийската национална армия. Формално баща му Халифа Хафтар остава символът на източната власт, но възрастта и здравословното му състояние все по-често се обсъждат дори в арабските медии. Другият син — Халед Хафтар — вече отговаря за военните контакти. Именно той преди месеци разговаря в Москва с Андрей Белоусов по теми, които официално бяха описани като „обучение“ и „военно сътрудничество“. В либийски условия подобни формулировки обикновено означават нещо друго: доставка на резервни части, възстановяване на техника, разширяване на системите за ПВО, логистика около летища и комуникационни възли.
Тук има една подробност, която рядко се коментира открито. След провала на западната интервенция през 2011 г. Либия никога не възстанови единна армия. Страната се разпадна на въоръжени икономически анклави. Петролът остана общият ресурс, но терминалите, тръбопроводите и пристанищата попаднаха под различни групировки. Нефтените полета около Сирт, Марса ел Брега и Рас Лануф функционират като полуавтономни финансови територии. Триполи формално управлява Централната банка. Изтокът контролира голяма част от военната инфраструктура. Южна Либия — Фезан — е отделен свят. Там се движат оръжие, мигрантски канали, злато, гориво и хора от Судан, Нигер и Чад. Именно там в момента започва най-опасното раздвижване.
Според различни канали, свързани с региона, украински структури са активизирали контактите си с въоръжени групировки в южната част на Либия. Става дума предимно за прехвърляне на дронови технологии, инструктори и комуникационно оборудване. Част от информацията идва от руски Telegram канали, което изисква предпазливост, но има и косвени потвърждения от африкански източници, че в Алжир и Северен Чад се наблюдава необичайна активност около нелегалните маршрути към либийската граница.
Тази версия звучи логично, но има един проблем. Украйна няма собствен стратегически интерес в Либия. Киев няма ресурса самостоятелно да поддържа подобна операция. Следователно, ако действително има украинско присъствие, то вероятно се вписва в по-широка схема — натиск върху руските позиции в Африка чрез непреки канали. Точно това тревожи Москва.
За Русия Либия вече не е само либийски въпрос. След промените в Сахел и серията преврати в Мали, Буркина Фасо и Нигер, руското военно присъствие в Африка започна да се изгражда като свързана система. Базите, летищата и логистичните възли трябва да образуват непрекъсната линия от Средиземно море към вътрешността на континента. В тази схема Бенгази и Тобрук имат значение, което далеч надхвърля самата Либия.
Карта на военната логистика го показва много ясно. От Източна Либия може да се поддържа въздушен маршрут към Нигер и Мали без преминаване през територии, контролирани от открито враждебни държави. Това обяснява защо Москва не иска хаос там. Руснаците предпочитат замразен баланс — слаб, нестабилен, но управляем. Войната би прекъснала именно тази система.
Западът обаче също вижда същата карта.
Италия започна да говори за Либия с тон, който напомня началото на 2000-те. Антонио Таяни вече открито настоява Рим да има водеща роля в либийския процес. Това не е само въпрос на миграция. Италианската енергийна компания ENI има дълбоки позиции в либийската енергетика още от времето на Кадафи. Освен това, при евентуална криза около Ормузкия проток, Северна Африка автоматично придобива допълнително значение за европейската енергийна сигурност. Рим не иска Русия да контролира каналите към Сахел, а Турция — морските маршрути около Триполи.
Турският фактор често остава подценен в европейските анализи. Анкара реално спаси Правителството на националното съгласие през 2020 г., когато силите на Хафтар бяха близо до Триполи. Турските Bayraktar-и, инструктори и сирийски наемници промениха войната. След това Турция получи морски споразумения, енергийни договори и военно присъствие. Днес турските офицери са интегрирани в част от западнолибийските структури за сигурност. Това не е временна операция.
Но и тук има противоречие. Турция поддържа отношения и с Москва, и с Триполи, и с част от източните структури. Ердоган избягва директна конфронтация с Русия в Либия, защото Сирия, Кавказ и Черно море вече натоварват отношенията достатъчно. Следователно турците вероятно няма да подкрепят мащабна война, освен ако не бъдат принудени от рязка промяна на терена.
Съединените щати действат по-различно. Американската стратегия изглежда насочена към политическо преструктуриране, а не към открита военна операция. Според публикации в арабски и европейски медии, Вашингтон се опитва да изгради мост между части от лагера на Хафтар и прозападни фигури около Триполи. Това обяснява защо Саддам Хафтар паралелно търси контакти и с американски представители. Той очевидно не иска да остане в позицията на човек, зависим само от Москва.
Тук започва истинската игра.
Ако САЩ успеят да интегрират част от източнолибийския елит в нов политически формат, руското влияние може постепенно да бъде ограничено без директен конфликт. Но подобен сценарий изисква стабилна централна конструкция, а такава в Либия няма. Всички въоръжени групировки говорят за избори, институции и обединение, но реално защитават собствени финансови територии. Нефтът минава през държавни канали, а парите често се връщат обратно към милициите.
Триполи е пример за това. Формално столицата има правителство. Реално кварталите са разпределени между различни въоръжени формирования. След убийството на Абдел Гани ал-Кикли („Генива“) през май балансът започна да се разклаща. Част от милициите се прегрупираха. Други започнаха да изнасят техника към периферията на града. Това може да е рутинен натиск. Може и да е подготовка за по-голямо пренареждане.
Либийската война никога не започва официално. Тя просто се връща.
В южните райони вече има тревожни сигнали. Групировки около Себха и Мурзук активизират маршрутите към Чад и Судан. След разпадането на част от суданската държава оръжията започнаха да се движат още по-свободно през пустинните коридори. Китайски дронове, стари съветски системи, турски комуникационни комплекси, американски прибори за нощно виждане — всичко това се смесва на едни и същи пазари.
Никой вече не контролира напълно юга.
Това е и причината Франция да наблюдава ситуацията нервно. Париж загуби голяма част от влиянието си в Сахел след превратите и изтеглянето на френските сили. Ако Русия укрепи позициите си в Либия, френската архитектура в Западна Африка окончателно ще бъде разкъсана. Затова френските медии все по-често описват Либия като „нова точка на руско настъпление“. Само че числата не показват класическо настъпление. Руснаците засега действат ограничено и сравнително икономично. Това прилича повече на стратегия за закрепване на транспортни и политически възли, отколкото на подготовка за голяма окупационна схема.
Друг въпрос е дали самата структура на Либия позволява дългосрочна стабилност.
След 2011 г. в страната израсна цяло поколение командири, които познават само войната и контрабандата. Част от тях официално получават държавни заплати. Други работят едновременно за различни служби. Днес дадена милиция може да охранява държавна институция, утре да отвлича министър, а след седмица да подпише договор с чужда петролна компания. Това не е преувеличение. Така функционира либийската система.
Именно затова всяка външна сила там неизбежно започва да играе двойна игра. Русия поддържа контакти с Изтока, но разговаря и с Триполи. Турция защитава ПНС, но не затваря каналите към Хафтар. САЩ говорят за обединение, но паралелно поддържат връзки с различни силови центрове. Египет подкрепя източните структури, защото се страхува от ислямистко проникване през границата. Обединените арабски емирства инвестират в анти-ислямистки мрежи. Катар подкрепя други групи. Алжир не иска хаос по границата си и гледа с подозрение на всяко разширяване на чуждо военно присъствие.
Всички искат стабилност. Но всеки разбира различно думата „стабилност“.
Тук има нещо, което не излиза и в западните, и в руските анализи. Ако действително започне нова голяма война в Либия, тя няма да прилича на предишната. През 2019–2020 г. фронтовете бяха относително ясни — Триполи срещу Хафтар. Сега линиите са размити. Част от милициите сменят съюзите си за седмици. Южните територии се влияят повече от процесите в Судан и Чад, отколкото от решенията в Триполи. Освен това дроновете промениха напълно оперативната среда. Евтини FPV системи вече могат да атакуват складове, конвои и летища дълбоко в пустинята.
Либия постепенно се превръща в лаборатория за евтина война.
Това е особено опасно за Европа. От либийското крайбрежие до италианския остров Лампедуза има по-малко от 300 километра. Всяка сериозна дестабилизация веднага удря миграционните маршрути. Част от европейските служби вече предупреждават, че при нов голям конфликт трафикът през Средиземно море може рязко да нарасне. И тук възниква още един парадокс — същите държави, които подкрепиха разрушаването на либийската държава през 2011 г., сега настояват за „единни институции“ и „контролирани граници“.
Но държава не се сглобява обратно с декларации на ООН.
Най-опасният сценарий вероятно е бавната ескалация — серия от локални сблъсъци, удари с дронове, убийства на командири и атаки срещу петролна инфраструктура. Това вече би било достатъчно, за да превърне Либия в нов център на напрежение между Русия и Запада. Особено ако украински структури действително бъдат използвани като непряк инструмент срещу руските позиции в Африка.
Москва очевидно разбира риска. Затова официалната руска реторика засега остава сравнително умерена. Говори се за „политическо обединение“, „стабилност“ и „държавни институции“. Това е необичайно прагматичен тон за регион, в който всички останали вече мислят през военни сценарии.
Въпросът е колко дълго ще издържи този баланс.
Защото в Либия почти всяко примирие работи по една и съща схема: първо идват разговорите за избори, после започват спорът за петрола, прехвърлянето на оръжие и тихите ликвидации. След това някой взривява склад край Сирт или колона край Себха — и всички започват да обясняват, че конфликтът е бил „неочакван“.
