/Поглед.инфо/ Беларус се оттегля от Източното партньорство – проект на ЕС, който в Москва беше смятан за умишлено антируски и целящ да отдели най-близките съюзници на Руската федерация. Участието на Минск в него преди беше причина за конфликти между Русия и беларусите, но Александър Лукашенко вече няма да може да играе „многовекторно“: вратите към Европа трябва да бъдат затворени завинаги.

Така нареченото Източно партньорство (ИП на ЕС) е създадено през 2009 г., когато отношенията на Русия с Европейския съюз все още можеха да бъдат определени като поносими. Въпреки това и въпреки уверенията на Брюксел за напълно добри намерения, Москва възприе проекта като първоначално антируски, насочен към геополитическото ѝ сдържане. И наистина Русия имаше основания за това.

Първо, инициатори на този проект бяха поляците, от които няма смисъл да се очаква нещо добро. В същото време Варшава беше толкова нетърпелива да осъществи тази идея, че не се съобрази с чувствата на румънците и българите, които имаха свои собствени интеграционни проекти за Източна Европа.

На второ място, учредителният конгрес на новата асоциация беше проведен в Прага – мястото на най-активните „шпионски игри“ между Руската федерация и Запада и столицата на антируската пропаганда в Европа, където емигранти от радикалната опозиция често остават за постоянно пребиваване.

На трето място, това изглеждаше като отговор на Русия за намесата ѝ във войната в Грузия. Тбилиси изглежда беше насърчен да нападне Южна Осетия, обещавайки му безвизов режим и други европейски „екстри“.

Но може би най-важното е, че „добросъседство“, „сътрудничество“ и „развитие на демокрацията“ – декларираните цели на Източното партньорство – веднага започнаха да се описват в такива категории като създаването на зона за свободна търговия. В дългосрочен план това означаваше загуба за Русия на търговски и индустриални позиции по цялата линия на западните ѝ граници. А в случай на създаване на дублираща система, когато една от страните от Източното партньорство се радва на търговски преференции както на изток, така и на запад, това вече е „дъмпингова война“ за определени категории стоки.

По този начин появата на ИП на ЕС стимулира създаването на Митническия съюз, който по-късно беше разширен и преобразуван в Евразийски икономически съюз (ЕАИС). Русия се опита да защити традиционната си сфера на влияние от очевидни икономически и потенциални политически посегателства от страна на Запада.

Не е нужно да се уточнява, че от самото начало не е имало план да се кани Русия. Но въпреки това ще се наложи, защото поляците проявиха голяма наглост – без да поканят Москва в тази асоциация, те поканиха Калининградска област (не като независим член, а като партньор по редица въпроси). Така от определена гледна точка това може дори да се разглежда като посегателство върху суверенитета и териториалната цялост на Русия.

През 2013 г. стана окончателно ясно, че конфронтацията ще бъде изключително сериозна. На срещата на върха на Източното партньорство украинският президент Виктор Янукович отказа да подпише прословутото Споразумение за асоцииране с ЕС, въпреки че ръцете му буквално бяха извити. Предложението за обсъждане на този въпрос с президента на Русия, с който по това време Украйна имаше собствено търговско споразумение, за премахване на противоречията в документите, европейците приеха враждебно. Председателят на Европейския парламент Мартин Шулц някак случайно отбеляза, че при следващия президент може да бъде подписано споразумение с Украйна. Не се наложи да се чака дълго.

Формално именно тази стъпка на Янукович стана причина за Евромайдана и преврата в Киев, който бе еднозначно и недвусмислено подкрепен от ЕС. Това от своя страна провокира началото на разпадането на Украйна и войната, след което отношенията между Русия и Европейския съюз достигнаха настоящия етап на хронично недоверие и война със санкции.

Източното партньорство по никакъв начин не трябва да се разглежда като един от многото „клубове по интереси“ в ЕС, които вдигат много шум, но имат слабо въздействие. В неговите рамки се извършват доста исторически събития. Украинците получиха и своето желано и прочуто безвизово пътуване благодарение на Източното партньорство. Така например имаше и скандал, когато Армения отказа да се присъедини към споразумение, подобно на украинското, но по-късно подписа друга негова версия (това, впрочем, се получи не при управлението на Никол Пашинян, а преди него).

Ролята на Беларус в ИП също беше по-значителна, отколкото се опитват сега да я представят. Нещо повече, тази страна се оказа ключов елемент в цялостния замисъл. Очевидната задача на ЕС беше да предложи на Минск алтернативен път на развитие. Миналата година, когато Беларус, неочаквано за мнозина, избухна с протестни митинги, това беше решаващо съображение да не се оказва „твърде силен“ натиск върху Александър Лукашенко. Жалко за изгубеното време.

През 2012 г. следващата среща на върха на Източното партньорство (тя обикновено се провежда на всеки две години) беше почти изцяло посветена на Минск. Той беше подложен на натиск под предлог, че програмите за помощ на ЕС трябва да вървят ръка за ръка с „демократизацията“ на Беларус. Разбира се, не се получи „демократизация“, но Лукашенко освободи онези, които в Брюксел бяха наречени политически затворници. След това Европейският съюз отмени санкциите срещу него и срещу много хора от обкръжението му.

Засиленото внимание към „последния диктатор на Европа“ предизвикваше тревога. По принцип не е изненадващо, че ЕС е загрижен за „правата на човека“ на територията на новия си „партньор“ – както беше заявено още в самото начало. Но Източното партньорство включваше и Азербайджан, където по тава време политическият режим беше значително по-строг, отколкото в Беларус. Никой не обърна внимание на този факт.

За съжаление Източното партньорство е не просто антируски проект, а относително ефективен антируски проект. В някакъв момент през 2017 г. Лукашенко, освободен от санкции, трябваше лично да дойде на следващата среща на върха на Източното партньорство в столицата на ЕС и НАТО Брюксел. Очевидно това вече беше твърде много за Москва и на съседката ѝ беше дадено да разбере, че процесът на „помирение“с Европейския съюз е отишъл твърде далеч. В резултат на това срещата на върха беше игнорирана от президента на Беларус – вместо това той изпрати премиера. Същата ситуация се повтори през лятото на 2020 г. – три седмици преди началото на протестите (с разликата, че след това всички преговори се прехвърлиха в интернет, така че никъде нямаше нужда да се ходи). Отразявайки срещата на върха, държавните медии на Беларус дадоха следната социологическа информация: 54% от беларусите считат отношенията между Минск и Брюксел за добри, а 45% от анкетираните се доверяват на Европейския съюз (което е с шест процента повече от доверието в ЕАИС).

Сегашната ситуация е коренно различна. Още през есента на миналата година, в отговор на първия (и много мек) пакет от санкции от ЕС, Минск сведе участието си в Източното партньорство до експертен статут. Сега, когато Беларус е засегнат по най-чувствителното си място – износа на петролни продукти и калиеви торове, страната ще загуби около 1,2 млрд. долара годишно и окончателно ще напусне Източното партньорство. Такива са белоруските възможности за отговор срещу наложените санкции в този сектор на икономиката. Сега Минск обмисля реакция, която би била по-осезаема за европейците, но която няма да доведе до допълнителни загуби, защото те и без това вече са твърде много.

Но безплатно можете само да затръшнете вратата, да напуснете Източното партньорство и да извикате посланика на Брюксел „за консултации“.

В Литва, най-антилукашенковата държава в ЕС, се смята, че изобщо не се е случило нищо съществено, защото Лукашенко е „незаконен“ президент. Колкото и да е парадоксално, Брюксел може да се съгласи с тази оценка и формално да остави Беларус в структурите на ИП, като замени хората на Лукашенко с тези на Тихановска.

По-осезаем за ЕС ще бъде фактът, че паралелно Минск замразява споразумението за реадмисия. Това обаче е привеждане на юридическите клаузи в съответствие с реалността. Беларуските граничари още преди това престанаха в действителност да ограничават потока от чуждестранни имигранти, желаещи да влязат в Европейския съюз. Но дори и тази стъпка ще бъде усетена в пълна сила само от същата Литва, която възприема Източното партньорство като най-важния инструмент за влияние върху Минск.

Сега Брюксел и Минск в този смисъл имат диаметрално противоположни цели: важно е единият да изгради това влияние, а другият да го отслаби възможно най-много, лишавайки опозицията от всякакви ресурси. Русия в тази ситуация може само предизвикателно да вдигне рамене – с „многовекторността“ на Батката, под чийто предлог той избягваше интеграционните програми с Руската федерация, сега окончателно е приключено. Поне докато Александър Лукашенко остане президент на Беларус.

Превод: СП