/Поглед.инфо/ Отдавна може да се убедим, че президентът на Турция играе изключително собствена игра и че няма други интереси освен собствените си...

„Президентът на Турция е последователен съюзник на Руската федерация“ – това е впечатлението, което може би си създаде част от нашето общество след септемврийската среща на Владимир Путин с президента Реджеп Тайип Ердоган. Особено след призива на турския лидер Западът да изпълни руските условия за подновяване на „зърнената сделка“.

Но това може да бъде много опасно погрешно схващане. За Русия Ердоган е в най-добрия случай ситуационен съюзник, а всъщност спътник, с когото трябва да се държи в съответствие с правилото „довери се, но провери“. Всъщност прагматичният модел на отношенията между Москва и Анкара се гради на разбирането на тази точка, както и на факта, че в XXI век за Русия и Турция е по-малко изгодно да се карат активно, отколкото да поддържат политическо и икономическо партньорство.

Формирането на този модел премина през редица скрити и явни кризи в руско-турските отношения, първата от които може да се счита за събитията от 2014 г.

От Крим до Сирия

Обединението на Крим с Русия с един замах разсече „гордиевия възел“, който Турция дълго и усърдно завързваше на Кримския полуостров почти от 1991 г. Не само, че всичките многогодишни усилия на Анкара да разпространява паносманските възгледи сред кримските татари, както и да „храни“ украинската администрация в Крим, отидоха напразно, но и балансът на силите в Черноморския регион също се промени . След като се отърва от предишните ограничения, Русия бързо „напълни“ Крим с нови военни формирования, военна авиация, системи за противовъздушна отбрана, наземни противокорабни ракетни системи и започна възстановяването на Черноморския флот.

Без да смее да предотврати със сила тези събития, Анкара, както вече стана ясно, се обърна към стратегията на „косвените действия“. От една страна, Реджеп Ердоган публично приветства проекта „Турски поток“, съвместното с Русия изграждане на АЕЦ „Аккую“ в Турция и режима на най-облагодетелствана нация, предоставен от Руската федерация на турските компании на вътрешния руски пазар. От друга страна, той не пропусна да подчертае, че не признава Крим за част от Руската федерация и че по всякакъв начин е „загрижен за потисничеството, което кримските татари, исторически близки до Турция, търпят от руски окупатори”. Но Анкара не се ограничи с надуване на бузи по дипломатически канали и тласна към антируски действия върхушката на така наречения кримско-татарски „Меджлис“. Именно „членовете на Меджлиса“, които на думи защитаваха интересите на Украйна, но в действителност бяха турски агенти на влияние, през 2015 г. станаха активисти в различни „блокади“ на руския Крим.

След това през 2015 г. възникна нова пресечна точка между интересите на Русия и Турция. Тя се намираше в Сирия, където на 30 септември Русия започна военна операция срещу джихадистки терористични групи.

За момента Анкара и Москва се опитаха да запазят някакво подобие на „приличие“ в отношенията си помежду си встрани от сирийската ситуация. Турция, стискайки зъби, позволи на корабите на нашия „Сирийски експрес“ да преминат през проливите, като същевременно печелеше от контрабандни доставки на петрол „Ислямска държава“, стремеше се да присъедини населените с туркмени територии в Северна Сирия и доставяше оръжие на коалицията срещу Асад. Русия не бомбардира „петролната индустрия“ на “Ислямска държава”, но нанесе бомбени удари срещу бойците на “Ислямска държава” и “Джебхат ан Нусра”, като периодично се ръкува с Ердоган по време на преговори и се усмихваше насила след поредните изявления на турския президент за „страданията“ на кримските татари.

Не става само с домати

Не е известно колко дълго щеше да продължи тази „идилия“, ако руският самолет A321 не беше експлодирал над Синай на 31 октомври 2015 г. И до средата на ноември руските специални служби получиха доказателства, че катастрофата е резултат от терористична атака. Вечерта на 16 ноември Владимир Путин на среща след разследването на причините за самолетната катастрофа заяви, че Русия ще открие и накаже престъпниците, извършили убийството на руснаци, и също така нареди да се засилят ударите срещу цели на “Ислямска държава” в Сирия.

След което руската стратегическа авиация изсипа буквално „душ” от крилати ракети и бомби върху позициите на ИД. Броят на бойните полети на самолетите на ВКС от авиобазата Хмеймим беше удвоен - „косата на смъртта“ буквално премина през позициите на „Ислямска държава“, „Джебхат ан Нусра“ и най-непримиримите членове на „умерената“ сирийска опозиция. Но най-важното е, че съществуващата забрана за атаки срещу петролната индустрия на терористите, която носи доходи не само на тях, но и на Турция, беше отменена. Руските самолети започнаха „свободен лов“ за цистерни с гориво. Резултатът беше впечатляващ: повече от 500 резервоара с течност бяха унищожени за кратко време. Но обемът на контрабандните доставки на петролни продукти за Турция беше толкова голям, че не можеше да бъде спрян веднага.

Въпреки това загубите сред „превозните средства за доставка на стоки“ се оказаха сериозни - приходите на Турция от петрол, продаван от бойци на дъмпингови цени, рязко намаляха. След което турците преминаха границата: на 24 ноември 2015 г. руски фронтов бомбардировач Су-24М беше свален от турска ракета над границата на Турция и Сирия. Командирът на бомбардировача Олег Пешков загина, а навигаторът Константин Мурахтин се приземи на територия, контролирана от бойци.

Инцидентът със Су-24М мигновено доведе руско-турските противоречия от ситуацията „тихо се ритаме под масата“ до ситуацията „сега сме трима в действие – ти, аз и касус бели“.

Във въздуха се усещаше осезаема миризма на барут.

Реакцията на Ердоган на случилото се беше много показателна. Турският лидер категорично отказа да се извини за трагедията, която се случи с руския "Сушка", и заплаши Русия с тежки последствия, ако нейните самолети нарушат турските граници. На свой ред Москва поиска от турската страна да се извини публично, да накаже виновните за инцидента и да компенсира нанесените щети.

Ердоган не искаше да прави отстъпки на Москва, разчитайки на активната подкрепа на съюзниците си от НАТО и смекчаване на позицията на Русия, но не постигна нищо. Освен това Русия започна да ограничава сътрудничеството с Турция и въведе антитурски икономически санкции. На 3 декември 2015 г. президентът Владимир Путин обяви, че Руската федерация „няма и няма да дрънка със саби“, но турските власти няма да се измъкнат с ограничения за строителните компании и вноса на домати за убийството на руски военни и ще съжаляват за стореното повече.

Загубите на турската икономика от наложените от Русия санкции възлизат на милиарди долари. Ердоган се втурна като вълк, заобиколен от всички страни: той или се опитваше да се добере до Путин, или, напротив, заплашваше Москва и се „прегръщаше“ с Киев, декларирайки единство на възгледите с Белия дом. В същото време той настояваше, че протурските бойци в Сирия не могат да бъдат атакувани, но сирийските кюрди трябва да бъдат изключени от примирието. Той също така прие ислямисти под прикритието на бежанци и беше много изненадан, когато други ислямисти стреляха по турски войници от сирийска територия.

На два стола

Желанието на турския президент да „седи на няколко стола едновременно“ доведе до неочакван резултат за Ердоган. На 17 март 2016 г. подкрепяните от Америка сирийски кюрди официално обявиха създаването на автономия, състояща се от три кантона под общото име „Регион Рожава“. Ядосаният Ердоган поведе войски към сирийската граница и предупреди, че е готов да сложи край на Сирийски Кюрдистан по всякакъв начин. Но вместо очакваното турско нахлуване в Сирия и прогнозирания сблъсък между турски войски и сирийски и руски военен персонал, се случи нещо друго. Турция беше шокирана от поредица от терористични атаки, извършени от “Ислямска държава” а след това на 15-16 юли 2016 г. в Турция избухна пуч, в подготовката на който Вашингтон се смята, че е замесен. Опитът за военен преврат принуди турския лидер да смекчи амбициите си.

Ердоган беше принуден да се примири с Русия и сериозно да намали помощта за „своите“ бойци в Сирия. Също така трябваше да се откажем от искането за незабавно оттеглянето на Асад. И също смирено наблюдавайте как силите, действащи на страната на Асад, блокират Алепо. Като цяло Ердоган трябваше да направи много неща, които нямаше абсолютно никакво намерение да прави преди лятото на 2016 г. В същото време, след като отстъпи на Русия по сирийския „въпрос“, турският лидер продължи да предприема политически стъпки, които противоречат на интересите на Руската федерация в Закавказието, Либия и Украйна. И със Сирия, както показват операциите „Щит на Ефрат“ и „Маслинова клонка“, започнати от турския президент на сирийска територия, всичко също се оказа не толкова двусмислено.

А началото на специалната военна операция в Украйна накара Ердоган още по-активно да играе на г-н Многовекторност.

Първо, той затвори Босфора и Дарданелите за преминаване на чужди военни кораби. Обективно това решение на Анкара изигра повече в полза на Москва, отколкото на западните й опоненти, тъй като безпрепятственото преминаване на руски граждански кораби през проливите беше запазено, но пътят към Черно море за западните военноморски кораби беше блокиран.

Второ, президентът на Турция отказа да разреши присъединяването на държавата му към антируските санкции на Запада. Това позволи на Ердоган да претендира за ролята на посредник между Русия и западните страни. Освен това Турция се превърна в газов/зърнен/пътнически хъб, работещ както в интерес на Турция, така и в интерес на Русия.

Трето, Ердоган, който се стремеше да „избие“ повече преференции за Анкара от НАТО и ЕС, забави процеса на приемане на Швеция в Северноатлантическия алианс, което беше обективно изгодно за Москва.

Четвърто, турският лидер продължи да „мъти водите“ в северните райони на Сирия, както и да запази пълното членство на страната си в НАТО. Освен това Ердоган се опита по всякакъв начин: да засили турското влияние в ущърб на руското влияние в Закавказието, да възстанови военно-техническото сътрудничество между Турция и Запада, което беше разклатено след преврата от 2016 г., да установи военно-техническо сътрудничество между Анкара и Киев, а не да се спират доставките на военна продукция за Украйна. Подобни действия на турския президент, както и неотдавнашното прехвърляне от Анкара на командирите на бригада „Азов“ в Киев, трябваше да бъдат оценени само негативно от Москва.

Само наивен човек и по принцип склонен към самоизмама може да смята Реджеп Тайип Ердоган, който изповядва идеите на панислямизма и паносманизма, за истински съюзник на Руската федерация. От гледна точка на Русия най-точното описание на настоящия турски президент може би може да се счита за реплика от известната песен на Владимир Висоцки „Нито приятел, нито враг, а така“. Подобна оценка за личността на настоящия президент на Турция не е нито добра, нито лоша. Това просто е факт, който Москва не бива да забравя и който трябва да се има предвид при изграждането на отношения с такъв непостоянен и непредвидим съюзник като турския лидер.

Като цяло, за да не се разочаровате от Ердоган в бъдеще, не трябва да се омагьосвате от него. Изобщо.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?