/Поглед.инфо/ Чехия може да стане първата европейска държава, оттеглила признаването на независимостта на Косово. Преди това повече от десет държави по света вече направиха това - и светът не се сгромоляса. Какво става? Възможно ли е на Запад най-накрая да са разбрали опасността от авантюрата с независимостта на Косово, след като са разгледали по-отблизо квазидържавата на бандити и убийци?

Чешкият президент Милош Земан по стандартите на държавните ръководители на ЕС е почти уникална личност. Присъствието на русофил сред президентите на Източна Европа по принцип не е лесно, а Земан е именно от тях. Той дори се застъпва за приемането на Русия в ЕС - и това далеч не е най-екстравагантното от неговите предложения. Земан е политически некоректен, обича да пие, остър е с езика, редовно ръмжи по адрес на Брюксел и САЩ, общо взето е „наш човек”.

Чехите обичат своя президент именно заради тази непосредственост, за способността да говори право в очите, независимо от ранг и титли, заради факта, че той не е отговорен пред никого, освен пред своя народ. Друго нещо е, че правомощията на президента на Чешката република са предимно символични, така че президентът Земан остава „нещо странично“. Невъзможно е да го наречем наистина влиятелен политик, оттук и неконформизмът в изказвания и жестове.

Въпреки това, когато сте на държавно посещение в Сърбия, да декларирате, че признаването на независимостта на Косово от Запада е било грешка, е повече конформизъм, отколкото неконформизъм. Но Земан каза това, което каза, обещавайки месец по-късно на среща с правителството да повдигне въпроса как признаването да се оттегли обратно.

„Чешкият министър на отбраната Любомир Метнар също смята признаването на независимостта на Косово за грешка. Той ще бъде на моя страна по този въпрос. Нека да видим кой ще е против. „Страна, водена от военни престъпници, не трябва да бъде в общността на демокрациите”, заяви Земан.

Земан не е толкова оригинален, както обикновено. Самата идея за суверенитет на Косово не беше приемана и от бившия президент на Полша Лех Качински, макар и по друга причина - по причини на обща християнска солидарност. Но това беше толкова силна солидарност, че Лех не се страхуваше да спори по този въпрос с главния покровител на Полша - САЩ и напълно подкрепяше позицията на страната, която той не можеше да търпи - Русия.

Но в Полша, както и в Чешката република, подобни въпроси са отговорност на правителството, назначено от парламента, което тогава се ръководи от ориентирания от Брюксел Доналд Туск. След това Лех загина при самолетната катастрофа край Смоленск, партията му взе мнозинството на изборите, но те не се върнаха към въпроса за Косово . И ако Земан държи на думата си, ако прокара инициативата си чрез правителството, той ще бъде първият в Европа.

Най-интересното е, че той наистина може да успее. Има няколко причини за това.

В Страковата академия, сградата на чешкото правителство, сега живеят напълно различни хора от тези, които признаха Косово през 2008 г. три месеца след самопровъзгласяването на независимостта му. Сега кабинетът се оглавява от Андрей Бабиш, олигарх, медиен магнат и стар приятел на Земан, с когото отдавна има много продуктивно сътрудничество.

Преди няколко години в Европа се установи модата на „третата сила“ - нови партии, които изместват традиционните играчи. В Чешката република „третата сила“ е Бабиш и неговата партия, озаглавена „Акцията на недоволните граждани“. Те не могат да бъдат наречени изцяло евроскептици и националисти (което е характерно за европейските „трети сили“) - по-скоро те са популисти, които сами се наричат „прагматици“.

Сега “Недоволните граждани” контролират 78 места в парламента с 200 места, а други “недоволни граждани” протестират пред стените му. През юни тази година около 200 хиляди чехи поискаха оставката на премиера, обвинявайки го в корупция. Страната не си спомня подобни демонстрации след „Кадифената революция“ през 80-те години.

Със Земан Бабиш е свързан и с нетипичните за този край възгледи за геополитиката, например той смята, че обединението на Крим с Русия е „свършен факт“ и се застъпва за прекратяване на санкционната война. Но ако той се съгласи да оттегли признанието на Косово, това не е задължително да бъде „предизвикателство за западния свят“. Може би точно обратното - това ще го направи предвестник на новата западна политика спрямо Прищина.

Изграждането на квазидържавата на Косово беше придружено от поредица от скандали и престъпления (включително военни), в които бяха изцапани влиятелните политици на много западни държави. Следователно, около Косово действаше нещо като взаимна отговорност - отделянето му от Сърбия се поиска колективно, често едновременно.

Само няколко държави от ЕС имаха „противоречиво мнение“: Испания (има Каталония), Румъния (има Трансилвания), Кипър и Гърция (те имат турски сепаратисти, братски чувства към сърбите и хронична неприязън към албанците). Да не говорим че това изисква някаква специална смелост (Словакия, например, също не признава Косово, но не е особено мощна държава). Напълно достатъчно беше чувството на собствено достойнство, за да не се подмаже на „по-големите другари“ - основните архитекти на проекта: САЩ, Франция, Германия и Великобритания.

Минаха години и тяхното дете-изрод най-накрая се откъсна от контрол. Ръководството на „младата демокрация“ не иска да слуша „по-големите“, прави каквото си иска и стана опасно непредсказуемо, или по-скоро предсказуемо опасно. Шегата настрана, но сега Прищина препрочита НАТО и поставя очевидно нереалистични условия за Европейския съюз.

Русия и Сърбия предупредиха, че ще стане така. На Запада не му стига съвест да признае, че сме прави, но трябва да направи нещо. Балканите остават „барутния погреб Европа“ и именно албанското ръководство на Косово е силата, която може да причини нова война за преначертаване на границите и то в няколко посоки наведнъж.

Крайъгълният камък са преговорите с Белград за взаимните териториални отстъпки. ЕС искрено иска сърбите и албанците да установят етнически удобна граница, да се споразумеят за мирно съвместно съществуване, да се признаят взаимно и да затворят този случай, който е болезнен за цяла Европа. Като цяло Белград е уговорен за това, подмамен с присъединяване към ЕС, но тогава европейците неочаквано (за себе си) разбраха, че е невъзможно да убедят своите номинални съюзници - косоварите: те не разбират по човешки и се държат като неблагодарен звяр.

Тези хора искат всичко за себе си, от своя страна - не дават нищо, груби са, заплашват, организират провокации, като цяло действат в обичайния си стил. Бившият военен, един от най-мразените хора в Сърбия и неотдавнашен премиер на Косово Рамуш Харадинай, отиде до урните с лозунгите за обединението на албанските земи, а в Брюксел се страхуват от албанския иредентизъм като от огъня - и с право. На Косово е категорично забранено да има албански символи като държавни и да се обединява с която и да е държава, но конституцията е последното нещо, което може да изплаши Рамуш Харадинай.

Той продължи да си знае своето и в крайна сметка изрази пълно пренебрежение към европейските препоръки, когато косовският парламент прие закон за „края на диалога“ с Белград. Това не се преглътна от Запад и Харадинай внезапно започна да има проблеми. Той беше призован за разпит в Хага - не в трибунала, който е прекратил работата си, а в Специалния съд за разследване на военни престъпления, освен това като заподозрян.

На този фон и другите косовски политици, по-разумни и сговорчиви, започнаха да упражняват натиск върху Харадинай, и през юли той подаде оставка, но обеща да се върне на власт след новите предсрочни избори. В Брюксел се надяват, че това няма да се случи и че калната косовска пяна ще пренесе някой по-умерен нагоре. Но дори и в този случай далеч не е сигурно, че новият премиер на “младата демокрация” ще иска да постигне нещо със сърбите.

Именно тук може да се окаже нужна отмяна на признаването от второстепенните страни - това ще се превърне в ефективна форма на натиск върху хронично нестабилните албанци.

Съединените щати не играят тези игри и обикновено подкрепят Прищина във всичките ѝ начинания, тъй като косовските албанци не са просто съюзници за тях, но администрация и обслужващият екип на „Камп Бондстил“ - втората по големина американска военна база в Европа. Но това е и причината на Вашингтон като цяло да не му пука колко държави признават Косово. Основното е, че самият той го признава. И още повече, това признание няма значение за Тръмп, който по принцип не се интересува от Балканите.

Решаването на проблема с Косово е преди всичко грижа и отговорност на Европейския съюз като съсед. И той може да изстреля няколко малки държави напред, които да оттеглят признаването на независимостта на Косово, което всъщност няма да повлияе на нищо, но ще бъде изключително зрелищен жест, който сърбите ще харесат и ще уплаши косовските албанци.

По този начин Земан може би не е толкова против ЕС, колкото да задава нова тенденция. Да изсвисти с камшика пред носа на Прищина, която е опасно разглезена с морковчета. Много важно е, че Брюксел отдавна е престанал да бъде лобист на процесите, в които Косово се признава от все повече и повече нови страни. Белград, както и преди, не се отказва, забива се в една точка, провежда външна политика според своите възможности - и ето резултатът:

През последните три години само четири нови държави признаха Косово, докато тринадесет държави, напротив, оттеглиха своето признание. Последният подобен случай се разигра само преди месец.

Да, говорим за малки, доста бедни и доста екзотични държави. Но е характерно, че тези страни от третия свят, коментирайки решението си да оттеглят признаването на Косово, казват изключително разумни неща и демонстрират невероятно осъзнаване на проблема. Те подчертават, например, че за да сложат край на конфликта, Белград и Прищина трябва да се споразумеят помежду си по множество въпроси и следователно насърчаването на косовската непримиримост не е учебно.

Има две възможности. Или външните министерства в страни като Лесото или Гренада мислят по-добре от своите колеги - уважавани геополитици в Берлин и Париж. Или това е някаква обща тенденция в международната общност от най-ниското към най-високото, провокирана от факта, че балканската квазидържава най-накрая се разглежда като обикновена бандитска шайка.

За съжаление е много възможно да е първата възможност.

Превод: В.Сергеев