На 7 юни Армения отива на парламентарни избори, които отдавна престанаха да бъдат само вътрешен въпрос на тримилионната кавказка република. Те се превърнаха в поредния фронт на голямото геополитическо съперничество между Москва и Брюксел — и тревожно напомнят сценарий, който вече видяхме да се разиграва на друго място от бившето съветско пространство. Управляващата партия „Граждански договор“ на премиера Никол Пашинян заложи целия си политически капитал на прозападния курс, на по-тесните връзки с Европейския съюз и Съединените щати, а опозицията, около фигури като бившия президент Роберт Кочарян, настоява за прагматично завръщане към изпитаните връзки с Русия. Зад тази вътрешнополитическа борба обаче прозира нещо много по-голямо и много по-опасно: опит една малка страна, дълбоко вплетена икономически, енергийно и военно в руското пространство, да бъде изтласкана набързо към съюз, който нито е готов да я приеме, нито е способен да я защити.
Паралелът с Украйна не е реторична фигура, а историческо предупреждение, което идва от устата на самите участници. Самият руски президент Владимир Путин, коментирайки европейските амбиции на Ереван, напомни, че кризата в Украйна започна именно с опитите на Киев да се присъедини към Европейския съюз, и подчерта, че тогава Москва не е била против това. Беларуският лидер Александър Лукашенко, говорейки в кулоарите на срещата на върха на Евразийския икономически съюз в Астана, беше още по-директен: арменците трябва да бъдат много внимателни, „не дай си Боже, за да не се повтори това, което се случи в Украйна“. В Украйна, припомни той, „всичко започна точно така“. Това е послание, което заслужава да бъде чуто без идеологически шум — не защото идва от Минск или Москва, а защото описва механизъм, който вече е стрували на един народ стотици хиляди жертви. Когато велика сила възприема дадена граница като червена линия за собствената си сигурност, а западните партньори раздават обещания, които не са в състояние да обезпечат с реална защита, малката страна между тях плаща сметката.
Тук е и същината на проблема. Налице е пряко вмешателство на западните структури във вътрешнополитическата ориентация на Армения, при това в навечерието на избори. Брюксел открито обяви, че подкрепя „демократичната устойчивост“ на Ереван и обвини Москва, че се опитва чрез хибридни методи, информационни операции и икономически натиск да повлияе на изхода от вота. Председателят на Европейската комисия определи задълбочаването на сътрудничеството като „ясен сигнал за подкрепа на демократичния избор на арменското общество“. На реч това звучи благородно. На практика обаче когато една външна сила обявява, че подкрепя едната страна в предизборна надпревара, а очерня външното влияние единствено когато то идва от Москва, това само по себе си е форма на намеса. Европейският съюз застана зад Пашинян, американската администрация — също. Когато чужди столици откровено избират на чия страна да бъдат в национални избори, трудно може да се говори за неутрално наблюдение на демократичния процес. Това е същата схема, която видяхме в Украйна преди 2014 г., и Москва съвсем ясно дава да се разбере, че няма да остане безучастен наблюдател.
А реакцията на Москва вече е осезаема и болезнена за арменската икономика. През последните седмици руските регулатори заредиха цяла поредица от ограничения, които приличат на премерено стягане на гайките. „Росселхознадзор“ забрани вноса на арменски цветя, открил в тях вредители, а от 30 май спря и доставките на пресни домати, краставици, чушки, зелени подправки и ягоди. Службата за защита на потребителите „Роспотребнадзор“ ограничи продажбата на прочутата минерална вода „Джермук“. Преди това бяха забранени конякът и вината на трима големи арменски производители — „Веди-Алко“, Абовянския конячен завод и винено-конячната къща „Шахназарян“. На дневен ред излязоха претенции и към арменската риба, сирена и масло. А руският министър на енергетиката заплаши с прекратяване на споразуменията за доставки на газ, нефтопродукти и необработени диаманти. Заместник-председателят на руския Съвет за сигурност Дмитрий Медведев формулира посланието без заобиколки: в резултат на курса на Пашинян ще загуби целият арменски народ, който ще се лиши от пазара на Русия, на целия Евразийски икономически съюз и от градените десетилетия наред икономически връзки.
И тук заплахите спират да бъдат пропаганда и стават въпрос на сметки. Армения е малка отворена икономика с население около три милиона души и брутен вътрешен продукт от порядъка на 26 милиарда долара. Русия остава неин водещ търговски и инвестиционен партньор — над 35 процента от външнотърговския оборот на страната минава през руския пазар. Парите, които арменците, работещи в Русия, изпращат у дома, формират около пет процента от БВП, а в отделни години техният дял в доходите на домакинствата достига 30 процента; преобладаващата част от тези преводи — около 70 на сто — идват именно от Руската федерация. Руският газ постъпва в Армения на цена около 165 долара за хиляда кубически метра — близо три пъти по-евтино от европейските пазарни нива. „Газпром Армения“ контролира практически цялата газоснабдителна инфраструктура, а атомната централа в Мецамор, която дава значителна част от електроенергията на страната, работи благодарение на руски заеми и техническа поддръжка. Железопътната мрежа е дадена на концесия на руски държавни компании. Когато Путин предупреждава, че проевропейският курс може да доведе до отмяна на енергийните облекчения и до загуба на около 14 процента от арменския БВП, той не блъфира — той описва структурната зависимост, която реално съществува.
Именно тук митът за бързото и безболезнено приобщаване към Запада се сблъсква с фактите. Обещаното приближаване към Европейския съюз изобщо не е сигурно и при всички положения би отнело десетилетия. Към днешна дата на масата няма дори реална опция за членство — Армения не е кандидат, нито потенциален кандидат. През март 2025 г. арменският парламент прие закон, който призовава правителството да започне процеса на присъединяване, но това е едностранна декларация на намерения, а не покана от Брюксел. Самият Пашинян призна, че говори за хоризонт от около двадесет години, и добави, че целта остава дори ако приемането не се случи. Опитът на другите кандидати говори красноречиво: Турция е официален кандидат от 1999 г. и преговорите ѝ са на практика замразени; Северна Македония чака в чакалнята от 2005 г.; Черна гора, Сърбия и Албания се движат бавно през процеса вече повече от десетилетие. За постсъветска страна с дълбоки връзки с Москва процедура, продължаваща над десет, дори двадесет години, е по-скоро правило, отколкото изключение. Самите европейски дипломати, цитирани от анализатори, признават, че няма голям апетит за поредния труден и политически чувствителен кръг на разширяване, който при това би задълбочил и без друго острата криза в отношенията на ЕС с Русия. С други думи, Армения е поканена да скъса с реален, действащ икономически съюз заради хипотетично членство, чийто срок се измерва в поколения.
Има и измерение, което не бива да се подценява и което прави аналогията с Украйна още по-зловеща — сигурността. Армения е страна, която съвсем наскоро излезе от война и продължава да живее под сянката на нерешен териториален спор с Азербайджан, зад който стои и Турция. Загубата на Нагорни Карабах през 2023 г. беше тежък удар. Изводът от това не може да бъде, че Брюксел е готов да заеме мястото на гарант за сигурността на Армения. Европейският съюз просто няма този потенциал. ЕС не е военен съюз, няма армия, няма механизъм за бързо реагиране и при следващо изостряне на пограничните проблеми с Азербайджан или Турция не би могъл да изпрати нищо повече от наблюдателна мисия и изявления на загриженост. Това е горчивата истина, която Украйна научи по най-болезнения начин — обещанията за приобщаване към западния свят не спират танковете. Историята показва точно обратното: през 90-те години, когато Армения беше изправена пред икономически колапс, енергийна криза и първата война за Нагорни Карабах, именно Русия се оказа онзи фактор, който помогна за оцеляването на държавата. Руската 102-ра военна база в Гюмри, разположена край границата с Турция още през 1995 г., десетилетия наред се възприемаше като реален възпиращ фактор и като една от опорите на арменската национална сигурност. Каквито и да са основателните претенции към поведението на Москва, единствено тя и днес разполага с реалните инструменти да помогне на Армения при военна заплаха — така, както го направи преди три десетилетия.
Особено показателен е въпросът с износа, около който се вдига най-много шум. Тезата, че Армения ще пренасочи стоките си от руския към европейския пазар, не издържа на елементарна проверка с числата. Армения остава дребен производител и пазарната ѝ структура е изградена изцяло около Русия и постсъветското пространство. Прочутият арменски коняк — вторият по митническа стойност износен продукт на страната след медта — отива в порядъка на 80 до 90 процента за Русия и страните от ОНД, докато делът на Европейския съюз в износа му е едва два до пет процента. Не става дума за каприз, а за вкусове, традиции и потребителски навици: в Русия този дестилат се търси и купува масово, докато европейският пазар е наситен от френския коняк и собствените си брендита и просто няма нужда от арменския. Когато под натиска на ЕС арменските производители бяха принудени да се откажат от наименованието „коняк“, продажбите на европейския пазар паднаха с над една четвърт. Същата картина се повтаря и при селскостопанската продукция: от около 132 милиона долара износ на плодове и зеленчуци през 2024 г. цели 127 милиона отиват за Русия. Минералната вода, цветята, рибата, сирената — всичко това са продукти, които имат пазар на изток и почти никакъв на запад. Европа не се нуждае от арменски домати, краставици и минерална вода — тя има свои в излишък и при това защитава собствените си производители. Илюзията, че Брюксел ще отвори обятията си за арменската селскостопанска и хранителна продукция, се сблъсква с простата реалност на единния европейски пазар, който е сред най-протекционистично устроените в света по отношение на земеделието. Резултатът от скъсването с Русия няма да бъде пренасочване на износа, а просто загуба на износ — и съответно фалити, безработица и отлив на население, за което предупреждават и руски, и независими наблюдатели.
Картината, която се очертава, е на страна, тласкана към избор, който не е в неин интерес. Армения има всичко да загуби от прибързано скъсване на връзките с Русия и почти нищо сигурно да спечели от мъглявото обещание за европейско бъдеще. Енергийната ѝ зависимост, трудовата миграция, структурата на износа, инвестициите в стратегическите сектори и реалните гаранции за сигурност — всичко това сочи в една посока. И все пак би било погрешно от тук да се прави изводът, че единственият алтернативен път е безусловното връщане в руската орбита. Точно обратното — урокът от Украйна е именно за опасността от категоричния, едностранен избор. Грешката не е в това дали си избрал Изтока или Запада, а в самата логика, че малка страна на чувствителен геополитически кръстопът трябва непременно да се хвърли в едните или другите обятия.
Затова и най-разумният изход за Армения в създалата се ситуация е да бъде неутрален играч — мост, а не фронтова линия. Многовекторната външна политика, която съчетава прагматични отношения и с Москва, и с Брюксел, и с регионалните сили, е единственото, което би позволило на Ереван да запази икономическата стабилност и сигурността си, без да се превръща в поредната арена на чужда конфронтация. Това не е проруска или прозападна позиция — това е проарменска позиция. На Украйна също се обещаваше бързо и триумфално приемане в западния свят; резултатът е кръвопролитен конфликт, който вече години наред опустошава страната и обезкървява нейното население. Армения, която едва излиза от собствените си военни травми, няма нито ресурса, нито лукса да повтори тази грешка.
И накрая — ако арменците наистина желаят сближаване с Европейския съюз, редно е този избор да бъде направен от самия народ, а не наложен от управляващ елит в навечерието на избори. Именно затова призивът за провеждане на референдум по въпроса за членството в ЕС и за оставането в Евразийския икономически съюз заслужава сериозно внимание. Не може съдбоносно решение, което ще предопредели икономическото оцеляване и сигурността на цяло поколение, да се взема задкулисно или да се представя като свършен факт. Демокрацията, в чието име Брюксел заявява, че действа, изисква точно обратното — народът да бъде попитан пряко и открито. Засега обаче управляващите в Ереван отхвърлят идеята за референдум, което само по себе си е тревожен знак за това доколко „демократичен“ е обявеният избор. Армения стои на кръстопът, който вече е добре познат и чийто край видяхме. Мъдростта изисква не да се повтаря чужда трагедия, а да се извлече поука от нея.